Вуду

светлина да се отразява в река Харлем. Чу се звук на двигател и един опипващ лъч прониза тъмнината: полицейски катер патрулираше напред-назад, за да следи — със закъснение — протестиращите, които идват от запад или север. Пендъргаст бързо хукна между дърветата към реката. Когато стигна края на гората, той забави, оправи разкъсания си костюм, след това тръгна из мочурливата трева надолу към покрития с камъчета бряг. Помаха на полицейския кораб, извади значката си от ФБР и я освети с помощта на писалката-фенерче.

Корабчето намали, обърна, после насочи нос към залива, спирайки до покрития с камъчета бряг. Беше голям патрулен катер с мощен двигател, последният модел на НПУ. Вътре имаше двама души — един сержант от полицията и един офицер от флотската служба.

— Кой сте вие? — Сержантът хвърли фаса от цигарата си във водата. Беше ниско подстриган, с месесто лице, осеяно с белези от някогашно акне, дебели устни, солиден врат и малки пръсти. Партньорът му, застанал до таблото за управление, приличаше на човек, прекарващ цялото си извънслужебно време във фитнес залата. Мускулите на врата му бяха опънати като кабелите на Бруклинския мост.

— Човече, изглеждаш като газен от мечка.

Пендъргаст върна обратно значката си в джоба.

— Специален агент Пендъргаст.

— Така ли? ФБР? Случва се непрекъснато, нали, Чарли? — Той сръга партньора си. — ФБР идва твърде късно и с твърде малко. Как успявате да го правите, момчета?

— Сержант…? — Пендъргаст нагази във водата, приближи се към планшира на корабчето и сложи ръка върху него.

— Съсипваш си обувките, приятел — каза сержантът и смигна на партньора си.

Пендъргаст погледна табелката с името на мъжа.

— Сержант Мълвани, боя се, че настоявам да използвам този катер.

Сержантът го изгледа — изправен в скъсания си костюм, нагазил във водата, — и пусна една усмивка.

— Боиш се и настояваш да използваш този катер? — провлачи думите той. — Е, аз пък се боя, че настоявам да видя пълномощното ти за това. Защото не мога просто ей така да отстъпя полицейска собственост на някого, та дори той да е Джей Едгар Хувър41.

Партньорът му раздвижи мускули и изсумтя.

— Повярвайте ми, сержант, спешно е. Позовавам се на Раздел 302, алинея „б“, точка 2 от Кодекса на…

— Охо, имали сме си и адвокат тук. Спешност. Виж ти, виж ти, и какво е толкова спешно? — Мълвани повдигна колана си, раздрънка белезниците и ключовете си и зачака, наклонил глава на една страна.

— Животът на много хора е в опасност. Много приятно си поговорихме, но се боя, че нямам повече време за размяна на любезности с вас, сержант. Първо и последно предупреждение.

— Виж, имам заповед. Да държа под око подстъпите по вода към Вилата. И няма да ти отстъпя този катер само защото ми казваш да го направя. — Сержантът скръсти тежките си ръце и се усмихна на Пендъргаст.

— Господин Мълвани? — направи знак специалният агент към Мълвани, сякаш да му прошепне нещо тайно на ухото. Онзи се приведе да чуе; в този миг юмрукът на Пендъргаст се заби в слънчевия му сплит, изкарвайки въздуха от дробовете му, и мъжът увисна над планшира. С бързо движение Пендъргаст го блъсна във водата, където той цопна с плясък.

— Какво правиш, мамка му…? — Партньорът на ченгето се изправи гневно и посегна за пистолета си.

Пендъргаст издърпа мокрото ченге, взе му оръжието и го насочи към морския офицер:

— Хвърлете оръжието си на брега.

— Не можеш…

Отговорът на пистолета го накара да подскочи.

— Добре, добре. Исусе! — Мъжът извади пистолетите си и ги хвърли върху чакъла. — Това по протокола на ФБР ли е?

— Оставете ме аз да се грижа за протокола — каза Пендъргаст, като продължаваше да държи задъхания Мълвани. — Единственото, което трябва да направите, е да излезете от катера. Веднага.

Партньорът му предпазливо скочи във водата. За миг Пендъргаст се озова на мостика. Обърна катера и го отдалечи от брега.

— Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господа — извика той, завъртя руля и блъсна лоста напред. Включи двигателя и с ръмжене изчезна зад завоя.

70.

Като събра цялото присъствие на духа си, Д’Агоста задиша по-бавно и се фокусира върху мисията си. Трябваше да освободи Нора. По някакъв начин тази мисъл го накара да се успокои. Проблемът не беше в това, че е в капан, а че стените са прекалено хлъзгави; нямаше как и в какво да се хване, особено при положение, че само едната му ръка бе здрава. Бе изпочупил ноктите си в напразни усилия, но онова, от което наистина се нуждаеше, беше нещо остро и здраво, с което да се захване към стената и да се измъкне.

Да се захване…

Там, на шест инча от ръката му, лежеше човешка челюстна кост, окичена с всичките си зъби. Той се изви отчаяно, опитвайки се да протегне достатъчно здравата си ръка, за да хване мандибулата. След това се обърна странично и притисна зъбите на челюстта към една пукнатина в тавана на нишата; от едновременния натиск и въртене най-накрая успя да се освободи.

Изпълзя навън с огромно облекчение и се изправи в залата, дишайки учестено. Навсякъде беше тихо. Явно зомбито и преследвачите му се бяха върнали да се разправят с протестиращите.

Д’Агоста се върна към централния коридор и предпазливо щракна запалката си да огледа. Коридорът нямаше изход. Виждаха се няколко груби погребални зали от всяка страна, изкопани в същата тежка глина и укрепени с греди, но те нямаха нищо общо с измазаните с хоросан каменни стени, заснети на видеото. Нищо, което бе видял до този момент, не напомняше на онази конструкция — самият камък бе различен. Трябваше да търси другаде.

Като се върна по стъпките си, движейки се покрай кладенеца, той се озова отново в района на сводестия некропол. По дължината на стените имаше голям брой малки железни врати, които водеха вероятно към семейни крипти; разгледа ги една по една, но нямаше и следа от Нора.

С нарастващо безпокойство се помъчи да възстанови маршрута си по пътя на проби и грешки, попадайки най-накрая в централната крипта. Тук остана за миг и се опита да състави карта на избените помещения в главата си, като мислено попълни секциите, през които бе минавал в полусъзнание. Имаше врати във всички посоки; една водеше към катакомбите, друга — осъзна той — към коридора без изход, от който току-що се бе върнал. Оставаха още две, които предстоеше да провери.

Избра една напосоки.

Тя отново водеше към тунел. Но по някакъв начин изглеждаше по-обещаващо: стените бяха от грубо изсечен камък. Не точно такива като във видеото, но доста подобни.

Откъм коридора се носеше отвратителна смрад. Д’Агоста спря и щракна запалката си за миг, като се опитваше да пести горивото. Коридорът беше мръсен, камъните — оплескани с тиня и покрити с плесен, подът предизвикваше неприятно чувство при допир.

Когато освети наоколо с пламъчето, от тъмнината напред чу слаб, заглушен вик, пълен с ужас.

— … Нора?

Като държеше запалката пред себе си, той спринтира по коридора по посока на звука.

71.