изгубени; минути, в които полицията можеше поне да забави настъплението или да се вклини в предните редици на демонстрантите. Когато Числит най-накрая дойде на себе си, той започна да крещи противоречиви заповеди, които само объркваха още повече подчинените му. Тя видя как някои от полицаите на предните линии вземат нещата в свои ръце и тичат със сълзотворен газ и снаряжение за справяне с масовите безредици към вратите на Вилата. Но беше прекалено късно: демонстрантите бяха вече вътре и създаваха една изключително трудна и комплексна тактическа ситуация.
Но все пак не това безпокоеше Хейуърд. Мислите й се въртяха около телефонния разговор с Пендъргаст. „Животът му е в опасност“, беше казал той. А Пендъргаст нямаше склонност към преувеличения.
Лицето й потъмня. Не за пръв път сдружението на Вини с Пендъргаст завършваше с катастрофа — за Вини, разбира се. Пендъргаст някак си винаги се измъкваше невредим — както и този път, оставяйки Вини да се оправя сам както може.
Тя се опита да се отърси от гнева си. Щеше да има достатъчно време да се конфронтира по-късно с Пендъргаст. Точно сега трябваше да действа.
Лора тръгна към Вилата, търсейки начин да избегне сблъсъка в църквата. Главната врата зееше широко отворена, отвътре идваше слаба трепкаща светлина. Когато направи още няколко крачки напред, можеше да види полицейския отряд за борба с размириците да влиза, въоръжен подобаващо за такива случаи. Лора стисна готовото си оръжие и ги последва. Зад вратата се простираше стара тясна алея, от двете страни на която се редяха килнати на една страна дървени постройки. Тя последва униформените офицери покрай тъмните входни врати и прозорци със спуснати капаци. Отпред се чуваше врявата на много гласове.
Те завиха зад ъгъла и излязоха на каменен площад, отвъд който се издигаше тромавата сграда на самата църква. Сцената, която се разкри пред погледа й беше толкова странна, че тя се закова на място. На площада цареше отчаяна бъркотия, като в кошмар на Фелини: мъже и жени в кафяви мантии бягаха от църквата, някои кървяха, други стенеха и плачеха. Демонстрантите междувременно обръщаха с главата надолу мястото, тичаха наоколо, разбиваха прозорци и чупеха всичко, което им се изпречи на пътя. Чу се неописуема врява от вътрешността на църквата. Безброй животни — овце, кози, пилета — тичаха по петите на бягащите хора, добавяйки жално блеене и врещене към общата бъркотия. И сред всичко това полицаите се въртяха без никакъв ред, без план — несигурни и объркани, опитвайки се да овладеят хаоса.
Това не беше добре. Тя трябваше да намери достъп до подземията долу, където Вини бе слязъл да търси Нора Кели.
Като остави зад гърба си сцената, Лора напусна площада и изтича по друга, покрита с чакъл алея, опитвайки вратите, докато минава. Повечето бяха заключени, но една се отвори към някаква работилница, нещо като цех за щавене на кожи или примитивна галантерия. Тя се огледа бързо, но не откри достъп за надолу. Върна се на улицата и хукна отново, като продължи да проверява вратите. Една тежка дървена врата, няколко сгради по-нататък, поддаде на натиска и тя влезе вътре, затваряйки след себе си. Шумовете изведнъж заглъхнаха.
Тази сграда също изглеждаше изоставена. Приличаше на месарски магазин. Докато се движеше покрай редица стъклени кутии в една задна стаичка, тя забеляза стълбище, което се спускаше към мазе. Лора извади фенерче от джоба на сакото си и го включи, докато слизаше. Долу се озова в студена стая, чиито стени бяха облицовани със стари цинкови панели: килер. Бутове, ребра, тлъсти наденици и парчета месо висяха от тавана, опушени. Тя се движеше внимателно между тях, обхождайки стените и тавана с лъча на фенерчето. В дъното на килера имаше врата, която водеше към друго стълбище, облицовано с камък, и явно далеч по-старо, което се спускаше в тъмното. От дълбините се носеше неприятна миризма. Хейуърд се поколеба, спомняйки си другото, което Пендъргаст й беше казал: „Същество, което някога е било човек, превърнато в нещо изключително опасно. Повтарям: Винсънт се нуждае от помощ. Животът му може да е в опасност.“
Без да мисли повече, Хейуърд освети стъпалата и с оръжие в ръка заслиза надолу.
74.
Алигзандър Естебан обърна от Понд Роуд, мина през автоматичните врати и пое към безукорната чакълеста алея, която се виеше сред дебелите стволове на дъбовете, оформящи подхода към имението му. Шофираше бавно, наслаждавайки се на чувството от завръщането вкъщи. До него на седалката лежеше обикновен документ от два листа, подписан, подпечатан, нотариално заверен и юридически непробиваем.
Документ, който би го направил, след известна борба, без съмнение, един от най-богатите мъже в света.
Беше късно, почти девет часът, но край на бързането. Край на режисьорството, на продуцентството. То бе изяждало практически всеки негов миг, докато беше буден, в продължение на месеци наред. Но това вече бе зад него. Шоуто бе завършило перфектно с овации на крака от публиката и сега оставаше само една свободна нишка, която трябваше да завърже. Едно последно падане на завесата: един финален поклон.
Когато колата намали още, за да спре пред хамбара, Естебан усети, че неговият Блекбъри започва да вибрира. Погледна го с раздразнение: задната кухненска врата регистрираше аларма. Гърбът му се вдърви. Сигурно беше фалшива тревога — такива често се случваха в голямото му имение, един от недостатъците да имаш такава широка охранителна система. И все пак трябваше да се увери. Той бръкна в жабката и извади любимото си оръжие, мощен деветмилиметров Браунинг с подвижен мерник. Провери пълнителя и се убеди, че е напълно зареден с тринайсет патрона. Като го пъхна в джоба си, той излезе от колата и благоуханията на нощта го обгърнаха. Огледа внимателно прясно заравнения чакъл на алеята — никакви следи от автомобилни гуми. Прекоси широката ливада, хвърли поглед към пустия кей, към бляскащите светлини отвъд Саунд, и установи, че всичко е наред. С оръжие в ръката мина покрай оранжерията, влезе в една оградена със стени градина и се приближи към задната врата на кухнята, онази, която бе регистрирала алармата, като се движеше безшумно. Спря пред вратата и опипа бравата. Беше затворена и заключена. Старата месингова ключалка не показваше белези за насилие, никакви драскотини по зеления меден окис, никакви счупени стъкла, нищо, което да сочи нередност.
Фалшива тревога.
Изправи се и погледна часовника си. Почти очакваше онова, което предстоеше. Перверзно удоволствие, да, но и древно, кодирано в самите гени: удоволствието да убиваш. Той го бе правил преди и установи, че е необичайно пречистващо преживяване. Може би ако не беше филмов режисьор, щеше да е станал отличен сериен убиец.
Като се усмихна на себе си, оценявайки тази малка духовитост, той извади ключа си, отвори вратата и набра кода, изключвайки алармената система на къщата. Но когато прекоси кухнята и тръгна към вратата, водеща в подземието, усети колебание. Защо фалшива аларма точно сега? Обикновено се случваха по време на гръмотевични бури или силен вятър. А нощта бе тиха, ясна, без полъх на вятър. Да не би да беше станало късо съединение, случайно изпразване на статично електричество? Изпита безпокойство, а това бе чувство, което се бе научил никога да не игнорира.
Вместо да се насочи към подземието, той се обърна и тръгна тихо през тъмните коридори към кабинета си. Включи компютъра си Макинтош, въведе паролата и влезе в уебсайта, който управляваше охранителните датчици. Ако някой беше проникнал през кухненската врата, той би трябвало да мине през ливадата зад старата оранжерия, където би го засякъл някой от датчиците. На практика нямаше начин да се влезе в къщата, без човек да бъде видян — покритието беше повече от сто процента — но ако реши да опита, страната откъм кухнята с оградената градина и започналата да се руши оранжерия, беше може би най- слабото място в цялата система. Той въведе втората парола и живата картина от камерите подскочи на екрана. Проверявайки Блекбърито си, той видя, че е регистриран алармен сигнал в осем и четиридесет и една минути. Натисна 8:36 върху дигиталната клавиатура, избра камерата и се приготви да гледа.
Беше минало залез-слънце и образът беше тъмен — нищо не нарушаваше нощната картина. Той се заигра с контролните уреди, увеличавайки изображението до краен възможен предел. Чудеше се на параноята си; както винаги, обръщаше внимание и на най-дребното нещо. Помисли си с иронична усмивка, че това беше едновременно и най-лошото, и най-доброто му качество. И все пак чувството за безпокойство
