80.
Лора Хейуърд крачеше предпазливо в тъмното подземие дълбоко под алеите и сводовете на Вилата. Виковете и крясъците отгоре, които стигаха до кресчендо, изведнъж се изгубиха: или стълкновенията се бяха изнесли към Инууд Хил Парк, или тя се бе спуснала твърде дълбоко в земята, за да ги чува. Подземните проходи на Вилата се простираха на много нива, разклоняваха се и бяха в различни архитектурни стилове — от грубо изсечени на ръка ниши до сложно изработени, облицовани с камък подземни гробници с кръстовидни сводове. Сякаш едни след други обитателите, в зависимост от различните си нужди и изтънченост, бяха разширявали подземните пространства.
Кратък поглед към часовника й показа, че проучва сутерена повече от петнайсет минути — петнайсет минути улици без изход и безкрайни завои, всеки по-объркващ и страховит от предишния. Докъде се простираше този подземен лабиринт? И къде се намираше Винсънт? Неведнъж се питаше дали да не го извика по име, но всеки път някакво шесто чувство я възпираше. Радиостанцията й се оказа безполезна.
Тя спря на един кръстопът, от който тръгваха четири кратки прохода, завършващи с железни врати. Избра напосоки един от тях, пресече го, спря до вратата и се ослуша, след това я отвори и пристъпи. Зад нея лежеше мръсен и зловонен тунел с шуплест под и таван, осеян с паяжини. Отгоре, от калния таван, падаха равномерно капки втечнена влага по косата и раменете й и тя с отвращение ги изтръскваше.
След почти два километра пасажът се раздели на две. Хейуърд тръгна надясно, в посоката, в която й се струваше, че се намира централната църква. Зловонието във въздуха тук като че бе по-слабо. Стените бяха облицовани с камък. Тя се вгледа внимателно в облицовката на светлината на фенерчето си. Явно не бе стената от видеото с Нора Кели.
Внезапно се изправи. Вик ли беше това?
Остана неподвижна в тъмнината, ослушвайки се напрегнато. Но каквото и да беше чула — ако изобщо бе чула нещо — не се повтори пак.
Тя продължи напред. Каменният проход завърши с масивна арка. Лора мина под нея и се оказа в грубо построен мавзолей, поддържан от прогнили греди, редица погребални ниши, издълбани в глинените стени, всяка с изгнил ковчег вътре. Навсякъде се виждаха вуду амулети и фетиши: кожени торбички и пайети; гротескни кукли с огромни, злобни глави; сложни шарки със спирали и напречни щрихи, нарисувани върху дъски и опънати кожи. Това, както изглежда, бе подземен храм на лидерите на Вилата. Самите ковчези бяха странни, опасани с железни ленти и катинари, сякаш да удържат мъртвите вътре, някои с масивни шипове, прокарани през тях, и завършващи в глината отзад. Хейуърд потрепери, когато си спомни някои колоритни истории, разказвани от колегите й от Нюорлиънското полицейско управление.
… Ето го отново, този път нямаше съмнение: женски глас, който хълцаше тихо — и идваше от мрака напред.
Проходът направи завой, после внезапно излезе към огромна крипта със сводести тавани, поддържани от тежки колони. В изпълнената с мирис на прах тъмнина, Хейуърд различи цяла редица дървени саркофази, които стигаха чак до отсрещната стена. Там в далечината тя видя три фигури, които се осветяваха от трепкащата светлина, идваща вероятно от запалка. Двете бяха жени, едната ридаеше тихо. Третият силует беше на мъж, който им говореше с нисък глас. Беше с гръб към Хейуърд, но тонът и жестовете му изглеждаха така, сякаш ги увещава за нещо.
Лора усети, че сърцето й забързва. Тя направи една крачка напред, после втора. И тогава се увери: мъжът отсреща беше Винсънт Д’Агоста.
— Вини?
Той се обърна. Известно време гледаше объркан. След това по лицето му заигра усмивка.
— Лора! Какво правиш тук?
Тя бързо тръгна към него, без повече да се старае да заслонява светлината на фенерчето. Докато жените я гледаха да се приближава, по лицата им се изписа страх.
Дясната ръка на Д’Агоста бе в импровизирана превръзка; лицето му бе издраскано и мръсно; костюмът му бе разкъсан и смачкан. Но тя изпита такова облекчение като го видя, че едва забелязваше подробностите.
Прегърна го бързо, като внимаваше за превръзката. След това се отдръпна, за да го погледне.
— Вини, изглеждаш така, сякаш те е влачила кола.
— Така се и чувствам. Тук обаче има няколко души, които се нуждаят от помощ. Били са с демонстрантите, но после са се изгубили, докато се опитвали да избягат. — Той спря. — И ти ли търсиш Нора?
— Не. Дойдох за теб.
— За мен? За какво? — Той изглеждаше засегнат.
— Пендъргаст ми каза, че си тук и може би си в опасност.
— Търсех Нора. Ти спомена Пендъргаст?
— Когато излизаше оттук, каза, че отива да вземе Нора. Каза ми, че тя не е във Вилата.
—
— Не каза. Но спомена, че нещо ви е нападнало. Нещо странно.
— Така е. Лора, ако е истина, че Нора не е тук, трябва веднага да се махаме.
Той млъкна внезапно. Миг по-късно Хейуърд отново го чу: шляпане в тъмнината; сякаш огромни длани барабаняха по студения камък. Беше далече, но се приближаваше. След малко звукът от движещи се стъпки бе заглушен от влажно мляскане и ниско стенание като издихание на спукан мях:
— А-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…
Една от жените ахна, отстъпвайки инстинктивно назад.
Д’Агоста трепна.
— Твърде късно — каза той. — Върна се.
81.
Във влажния мрак Нора чакаше. Главата й туптеше; само да мръднеше — и пронизваща болка я прекосяваше от едното слепоочие до другото. Тъмничарят й бе усложнил състоянието й след сътресението на мозъка с онзи удар по главата. Въпреки болката, налагаше се да се бори срещу тежкото вцепенение и апатия, които заплашваха да я смажат. Колко часове бяха минали? Двайсет и четири? Трийсет и шест? Странно как тъмнината ограбваше чувството за време.
Тя лежеше подпряна на стената от едната страна на вратата, очаквайки връщането на тъмничаря си, като се питаше дали ще има енергията да го нападне, когато дойде. Трябваше да признае пред себе си, че това бе безнадеждно — номерът не беше проработил първия път и едва ли щеше да сполучи втория. Но какво друго можеше да направи? Ако останеше където и да е другаде в помещението, той би могъл да я застреля през прозореца. Тя знаеше, че няма намерение да я освободи. Държеше я жива с някаква неясна цел, и когато тази цел се изпълнеше, щеше да я убие.
В черната тишина мислите й блуждаеха. В съзнанието й изникна образът на черна лимузина в яхтклуба в малкото градче Пейдж, Аризона, червените отвесни склонове на Лейк Пауъл се издигаха отзад, а небето приличаше на безоблачна, обърната надолу, идеално синя купа. Горещината се носеше на трептящи вълни над паркинга. Вратата на лимузината се отвори и един висок, слаб мъж се измъкна непохватно от нея, изтупа праха от себе си и се изправи. Изглеждаше глупаво в слънчевите си очила „Рей Бан“, кестенявата му коса стърчеше във всички посоки. Той се наведе леко, сякаш затруднен от високия си ръст; тя си спомни орловия му нос, продълговатото и сухо лице, и объркването, с което оглеждаше наоколо. Това бе първият път, в който тя видя мъжа, който щеше да й стане съпруг, който се бе присъединил към нейната