уважаван и почитан. Възможно е дори мнозина да са си съперничили за тази чест. Това създание всъщност заема централна част в техния религиозен ритуал: неговото създаване, отглеждане, възпитаване, хранене и освобождаването му са част от ритуалния цикъл. То трябва да защитава общността от враждебния свят и те го хранят под ред, почитат го, принасят му жертва. В някои общества се позволява на избрани индивиди да извършват действия, които обикновено се смятат за нередни. Може би във Вилата са лоботомирали човека като начин да запази той душата си, позволявали са му да убива, за да защити Вилата, без душата му да се опетни с греха.
— Но как е възможно една манипулация да превърне човек в подобно чудовище? — попита Хейуърд.
— Манипулацията не е трудна. Преди много години един лекар на име Уолтър Фрийман е можел да извършва онова, познато под името пикелова лоботомия само за няколко минути. Като вкарва вътре пикела с бързо движение напред-назад, определена част от мозъка се разрушава. Заедно с част от индивидуалността на личността, душата, усещанията. Във Вилата стигат по-далеч.
— Онези стари убийства, които Рен откри? — сбърчи вежди Д’Агоста. — Може би са били причинени от подобни зомбита.
— Точно така: създаването на живо зомби, което посредством убийство и заплахи е принудило Исидор Строт да не прибягва към изсичането на Инууд Хил Парк. Изглежда самият пазач на Строт е станал поддръжник на култа на Вилата — и след това е бил удостоен с върховна чест, като са го издигнали в статус на свещена жертва и е бил превърнат в зомби.
Хейуърд потрепери.
— Това е ужасно.
— Наистина. Иронията е почти очевидна: Естебан кара Фиъринг да действа като зомби, за да убеди обществото, че е творение на Вилата. Въпреки това обаче Вилата, тъй да се каже, е създавала зомбита — макар и с различна цел от тази, която Естебан е разбирал. Между другото, какво се случи във Вилата?
— Изглежда, че още са там. Обещават, че няма повече да принасят в жертва животни.
— И, да се надяваме, няма да създават зомбита. Не бих се изненадал, ако науча, че в бъдеще, независимо от неприязненото си поведение, Босонг може да направи нещо, за да реабилитира влиянието на Вилата. Усещам напрежение между него и висшия жрец.
— Босонг беше този, който уби зомбито — каза Д’Агоста. — В момента, когато то бе на път да ни убие.
— Наистина ли? Звучи успокоително: такава драстична постъпка, трябва да кажем, не е от нещата, които истински вярващият би направил — да убие съсъда на собствените си богове. — Пендъргаст погледна към Хейуърд. — Между другото, капитане, исках да ви кажа колко много съжалявам, че сте се разминали с повишаването ви в майор.
— Недейте. — Хейуърд отметна назад черната си коса. — Мисля дори, че е по-добре, че пропуснах възможността — напоследък се говори, че в екипите за специални задачи цари истински бюрократичен кошмар, какъвто никога досега не е имало. Което ми напомни: спомняте ли си нашия приятел Клайн, софтуерният предприемач? Изглежда ще съжалява, задето заплашвал комисаря. Току що чух, че ФБР са подслушвали телефона на Рокър и разполагат със запис на целия изнудвачески разговор. И двамата ще се сгромолясат. С Клайн е свършено.
— Жалко. Рокър не беше лош човек.
Хейуърд кимна.
— Направил го е от добри подбуди — Фондация „Дайсън“. В известен смисъл е трагедия. Но един от страничните ефекти е, че напускам комисарския офис и се връщам на предишната си работа като капитан в отдел „Убийства“.
В стаята настъпи тишина.
Д’Агоста изведнъж заговори:
— Слушай, Пендъргаст, исках да се извиня за невероятната си глупост — че те замъкнах във Вилата, че те простреляха, че едва не загубихме Нора. Правил съм такива идиотски неща, но това беше върхът.
— Скъпи ми Винсънт — промърмори Пендъргаст, — ако не бяхме отишли във Вилата, никога нямаше да открия плячкосаната гробница, никога нямаше да видя името Естебан… и къде щяхме да сме сега? Нора щеше да е мъртва, а Естебан — новият Доналд Тръмп. Така че, сам виждаш, твоята „глупост“ беше решаваща за разплитането на случая.
Д’Агоста не знаеше какво да отговори на това.
— А сега, приятели, ако не възразявате — искам да си почина.
Когато излязоха от болничната стая, Д’Агоста се обърна към Хейуърд.
— Какво беше това с подробните справки за всички, замесени в случая?
Хейуърд изглеждаше неестествено смутена.
— Не можех да стоя и просто да чакам Пендъргаст да те забърква в нещо, без да знаеш какво е. Така че… реших да поогледам случая. Съвсем мъничко.
Д’Агоста изпита странна смесица от емоции: от една страна леко раздразнение при мисълта, че може да е изглеждал като човек, който има нужда от спасяване, и от друга — огромно удовлетворение, че е била загрижена за него.
— Вечно се грижиш за мен — смънка той.
В отговор тя мушна ръка под неговата.
— Имаш ли някакви планове за вечеря?
— Да. Да отидем да вечеряме заедно.
— Къде?
— Какво ще кажеш за „Циркът“?
Тя го погледна изненадано.
— О-о! Два пъти за една година. Какъв е поводът?
— Няма повод. Просто една много специална жена.
В този момент някакъв възрастен мъж в коридора ги спря. Д’Агоста го изгледа учудено. Беше нисък и набит, облечен така, сякаш току-що е излязъл от Лондон по времето на Дикенс: черен фрак, бял карамфил в петлика, безупречно бомбе.
— Извинете ме — произнесе той. — Алойзиъс Пендъргаст ли е настанен в стаята, от която току-що излязохте?
— Да — отвърна Д’Агоста. — Защо?
— Нося писмо, което трябва да му предам. — И наистина, мъжът държеше писмо: красива, ръчно пресована кремава хартия. Отгоре беше написано името на Пендъргаст с едри ръкописни букви.
— Ще трябва да почакате с писмото — каза Д’Агоста. — Пендъргаст си почива.
— Уверявам ви, че
Д’Агоста го възпря, като сложи ръка на рамото му.
— Все пак кой сте вие? — поиска да знае той.
— Името ми е Огилби и съм адвокат на семейство Пендъргаст. А сега ще ме извините ли? — Той се освободи от хватката на Д’Агоста с облечената си в бежова ръкавица ръка, поклони се, повдигна шапката си към Хейуърд, и след миг влезе в стаята на Пендъргаст.
Епилог
Малката моторница режеше гладките води на Лейк Пауъл. Беше ясен, студен априлски ден, свежият аризонски въздух миришеше на чисто свежо пране. Утринното слънце грееше оранжево срещу гигантските стени от пясъчник на Гранд Бенч и когато катерът зави, платото Кайпаровитс изникна в далечината, пурпурно в изгряващото слънце, диво и непристъпно.
Нора Кели стоеше на кърмата и вятърът рошеше късата й коса. Боботенето на двигателя отекваше меко в канарите и водата съскаше по корпуса. Въздухът ухаеше на кедър и затоплени камъни, и когато минаваха между застиналите, подобни на катедрали скали, един златен орел се появи отнякъде и закръжи над
