вероятно Диоген нарочно бе задействал алармата, докато е напускал къщата.
Един ключов агент на ФБР лежеше мъртъв и къщата щеше да бъде буквално разглобена в търсене на улики. Диоген нямаше да рискува да се навърта наоколо, както впрочем и самият той.
Чу скърцане на гуми, писъка на разтревожени сирени, докато фалангата от полицейски коли се спускаше по „Орегон“, вече само на няколко секунди оттук. Пендъргаст се обърна да погледне приятеля си за последен път, бързо изтри излишната влага от очите си и се спусна по стълбите.
Входната врата сега бе широко отворена, а аларменото табло мигаше в червено. Той прелетя над неподвижното тяло на ваймаранера, излезе, грабна куфарчето си, спринтира през двора и, хвърляйки русите косми в купчина мъртви листа, изчезна като дух в сенчестите дълбини на Рок Крийк.
17
Марго Грийн пристигна първа във величествената конферентна зала „Мърчисън“ на музея. Докато сядаше в един от старите кожени столове около масивната дъбова маса от деветнайсети век, тя поглъщаше с очи странните, но и малко стряскащи детайли: трофейните глави на сега застрашени видове, които украсяваха стените; двойката слонски бивни около вратата; африканските маски, кожите на леопард, зебра и лъв. Мърчисън бе направил експедиция в Африка преди повече от век и се бе радвал на кариера на велик бял ловец заедно с по-сериозната професия на антрополог. В отсрещната страна на залата имаше дори две кошчета за отпадъци, изработени от слонски стъпала. Но това бе музей, а един музей не трябва да изхвърля нищо, без значение колко политически некоректно може да стане по-късно.
Марго използва няколкото мига затишие преди да са дошли останалите, за да прегледа бележките си и да систематизира мислите си. Чувстваше нарастващо безпокойство, което не успяваше да потисне. Правилно ли постъпваше? Беше тук от шест седмици и с първия си брой на „Музеология“ като главен редактор сама се бе поставила в центъра на дискусии и спорове. Защо това бе толкова важно за нея?
Но вече знаеше отговора. От лична гледна точка, тя трябваше да защитава нещо, в което вярва. А в професионален план, като главен редактор, това беше най-правилната позиция. Читателите щяха да очакват списанието да излезе с коментар по въпроса. Мълчанието или увъртането, дрънкането на глупости в една уводна статия щяха да се забележат от всички. Затова беше важно да покаже, че „Музеология“ ще продължи да бъде актуална и свързана с животрептящите проблеми на съвремието, без да се страхува от евентуалните конфликти. Това беше нейната възможност да демонстрира пред хората от бранша как тя разбира смисъла на работата си.
Върна се отново към бележките си. Тъй като въпросните експонати бяха собственост на отдела по антропология, техните куратори бяха най-обезпокоени. И понеже нямаше да получи втори шанс да изложи случая пред целия отдел, искаше да го направи по правилния начин.
Започнаха да прииждат и други куратори, кимаха й и бърбореха помежду си, дрънчаха с почти празната кафеварка, която превръщаше в катран остатъците от приготвеното сутринта кафе. Някой си наля една чаша, но побърза да я остави с шумно изтракване и потиснат израз на отвращение. Пристигна и Нора Кели, поздрави сърдечно Марго и седна на мястото си от отсрещната страна на масата. Марго огледа залата.
Всичките десет куратори бяха вече тук.
Последният, който дойде, беше Хюго Менцес, директор на отдел антропология след смъртта на д-р Фрок преди шест години. Менцес отправи към Марго специална усмивка и й кимна, след което седна начело на празната маса. Понеже по-голямата част от статиите в „Музеология“ бяха на антропологична тема, той бе определен да следи работата в списанието. И — подозираше тя — той бе човекът, който я бе назначил на този пост. За разлика от целия останал персонал, който предпочиташе дипломатически куфарчета, Менцес носеше елегантна чанта от платно с дълга дръжка за през рамо на „Джон Чапман и Компания“, топ- производител на ловни и риболовни облекла. В момента изваждаше някакви листове от нея, изравняваше ги и ги подреждаше. После сложи очила за четене, нагласи вратовръзката си и приглади буйната си побеляла коса. Най-накрая погледна часовника си, вдигна живите си сини очи към чакащата група и прочисти гърло.
— Радвам се да ви видя всички тук — каза той; гласът му прозвуча тънко. — Да започваме ли?
Настъпи шумолене на листове.
— Вместо да процедираме по обичайния начин — рече той като погледна Марго, — нека да преминем право на въпроса, който знам, че вълнува умовете на всички ви: случая с Великите маски на Кива.
Ново шумолене на листове, съпроводено с погледи към Марго. Тя изправи гръб и се постара да запази лицето си спокойно и безстрастно. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е права и това й даваше силата и увереността, от които имаше нужда.
— Марго Грийн, новият главен редактор на „Музеология“ помоли да разговаря с всички вас. Както знаете, индианците Тано пожелаха да им бъдат върнати Великите маски на Кива, които са централен експонат в предстоящото ни шоу. Като председател на отдела, мое задължение е да предложа на директора разрешение на този проблем: дали да върнем маските, дали да ги запазим или пък да търсим някакво компромисно разрешение. Макар че музеят не е място за прояви на демокрация, ви обещавам, че ще отдам на мнението ви голяма тежест. Искам също така да добавя, че самият директор също ще потърси съвета на Борда и на адвокатите на музея, преди да оповести крайното си решение, така че последната дума не е моя. — Той се усмихна и се обърна към Марго: — А сега, Марго, ще вземеш ли думата? Тя се изправи и огледа стаята.
— Повечето от вас сигурно знаят, че в следващия брой на „Музеология“ възнамерявам да публикувам статия, в която призовавам Великите маски на Кива да бъдат върнати на Тано. Черновата на тази статия обиколи отдела и създаде известно напрежение в администрацията. — Тя преглътна, опитвайки се да прикрие нервното потрепване на гласа си.
Продължи, като разказа за историята на маските и как музеят ги е придобил, като с всяка дума увереността и спокойствието й нарастваха.
— За тези, които не са запознати с индианците Тано — подзе тя, — те живеят в един отдалечен резерват на границата между Ню Мексико и Аризона. Поради изолираността си са запазили автентичния си език, религия и обичаи, като междувременно са стъпили с един крак в съвременния свят. По-малко от двайсет процента от племето са християни. Антрополозите смятат, че са се заселили в настоящата област по поречието на река Тано преди почти хиляда години. Те говорят уникален език, който очевидно няма връзки с никой друг. Казвам ви тези подробности, защото е важно да се подчертае, че тези хора не са индианци само по генотип, които със закъснение се опитват да възвърнат отдавна изгубени традиции. Тано са едно от малкото племена, които никога не са губили традициите си.
Тя направи пауза. Хората я слушаха внимателно и макар да знаеше, че не всички са съгласни с нея, следяха думите й с уважение.
— Племето е разделено на две религиозни групи. Великите маски на Кива се използват единствено когато тези две групи се съберат за религиозните церемонии в голямата кива — кръгло подземно помещение, което изпълнява ролята на църква. Тези церемонии се провеждат само веднъж на четири години. Тано вярват, че така поддържат баланса и хармонията в племето, във всички народи на земята и в цялата природа. Те вярват — и аз не преувеличавам, — че ужасните войни и природни бедствия през последните сто години се дължат на факта, че маските не са при тях, поради което е невъзможно церемонията по възстановяване на равновесието и красотата по света да се изпълни правилно.
Тя продължи да говори през следващите пет минути и завърши доволна, че е успяла да направи относително кратко изказване.
Менцес й благодари и огледа лицата около масата.
— А сега, нека обсъждането започне.
Последва поредното прелистване на хартия. Един тънък глас изписка с леко мрачен тон. Това бе д-р Прайн. Кураторът със смъкнати рамене се изправи тържествено:
— В качеството си на специалист по етруска археология не съм добре запознат с индианците Тано, но смятам, че всичко това е много подозрително. Защо тези Тано така внезапно започнаха да проявяват интерес към маските? Откъде да сме сигурни, че няма просто да си ги вземат и да ги продадат на някой друг? Та те сигурно струват милиони! Изпитвам голямо недоверие към мотивите им.
Марго прехапа устни. Тя помнеше Прайн от времената на аспирантурата си: слабо светило, чиято сила
