бе намаляла още през изтеклите години. Изследването на живота му беше проучване на етруското гадаене на черен дроб.
— По тази причина и по много други — каканижеше Прайн, — аз съм строг привърженик на задържането на маските. Всъщност, не мога да повярвам, че стоим тук и сериозно обсъждаме връщането им. — И той седна рязко.
Следващият, който се изправи, бе нисък, топчест мъж с голяма плешивина, обкръжена от четинеста червена коса. Казваше се Джордж Аштън, началник-куратор на експозицията „Свещени образи“. Аштън беше способен антрополог, макар и доста темпераментен и лесно раздразним. Сега също изглеждаше раздразнен.
— Съгласен съм с д-р Прайн и силно възразявам срещу тази статия. — Той се обърна към Марго, очите му сякаш щяха да изхвърчат всеки момент от кръглото му червено лице, а двойната му брадичка се тресеше от вълнение. — Намирам за много неуместно това, че д-р Грийн повдига въпроса точно сега. Дели ни само седмица от откриването на най-голямото през последните години шоу в музея, струващо почти пет милиона долара. Великите маски на Кива са централен експонат. Ако ги изтеглим, няма начин да открием навреме шоуто. Наистина, д-р Грийн, намирам избраното от вас време за повдигане на въпроса за крайно неудачно. — Той направи достатъчно дълга пауза, за да дари Марго с пламнал от възмущение поглед, след което се обърна към Менцес. — Хюго, предлагам да не повдигаме този въпрос до закриването на шоуто. След това можем да го обсъждаме на спокойствие. Разбира се, връщането на маските е немислимо, но за бога, нека вземем решението след шоуто.
Марго чакаше. Щеше да отговори накрая — ако, разбира се, Менцес й дадеше възможност.
Менцес се усмихна ведро на изпълнения с възмущение куратор.
— За протокола: Джордж, аз бих отбелязал, че времето няма нищо общо с д-р Грийн — то е резултат от полученото от индианците Тано писмо, което бе инспирирано от твоята собствена рекламна кампания за шоуто.
— Да, но трябва ли тя да публикува статията си? — Аштън разсече въздуха с един лист. — Би могла поне да изчака да закрием шоуто! Това ще създаде истински кошмар в рекламата!
— Ние не сме в рекламния бизнес — каза Менцес благо. Марго му хвърли признателен поглед. Беше очаквала подкрепата му, но това беше повече от подкрепа.
— Рекламата е реалност! Не можем просто да седим в кулата си от слонова кост и да игнорираме общественото мнение, нали? Опитвам се да открия шоу при направо ужасни условия и наистина не мога да проумея такъв удар — не и от д-р Грийн и съвсем определено не от теб, Хюго!
Той седна, дишайки тежко. Менцес произнесе тихо:
— Благодаря за мнението ти, Джордж.
Аштън кимна отсечено.
Патриша Уонг, младши изследовател в текстилния отдел, се изправи.
— Проблемът ми изглежда прост. Музеят е придобил маските по неетичен начин, незаконно. Марго показва това ясно в статията си. Тано молят да им ги върнем обратно. Ако ние като музей претендираме да сме етични, би трябвало да ги върнем веднага. При цялото ми уважение, не съм съгласна с д-р Аштън. Да задържим маските за шоуто и да ги показваме пред цял свят, а след това да ги върнем, признавайки, че е неправилно да са у нас — това би изглеждало лицемерно или в най-добрия случай — опортюнистично.
— Чакай, чакай — намеси се друг куратор.
— Благодаря ви, д-р Уонг — каза Менцес, докато жената сядаше на мястото си.
Сега се изправи Нора Кели, висока и стройна, и отметна кестенявата си коса от челото. Тя огледа всички присъстващи спокойно и самоуверено. Марго почувства надигащо се раздразнение.
— Пред нас стоят два въпроса — започна тя. Говореше тихо и разумно. — И първият е дали Марго има правото да публикува статията. Аз мисля, че всички сме съгласни, че редакционната независимост на „Музеология“ трябва да бъде запазена, дори на някои от нас да не им харесва изразеното мнение.
Последва одобрителен шепот, само Аштън бе скръстил ръце и сумтеше силно.
— И аз съм една от тези, които не са съгласни с тази статия.
Започва се, помисли си Марго.
— Това е нещо повече от въпрос на собственост. Искам да кажа, на кого принадлежи Микеланджеловият Давид? Щеше ли да е допустимо италианците да го разтрошат, за да направят мраморни плочки за баня? Ами ако египтяните бяха решили да заравнят Голямата пирамида, за да направят там паркинг? Тяхна ли е тя? Или пък гърците… ако пожелаеха да продадат Партенона на някое казино в Лае Вегас, прави ли щяха да бъдат?
Тя направи пауза.
— Отговорът на тези въпроси е „не“. Тези неща принадлежат на цялото човечество. Те са най-висшият израз на човешкия дух и тяхната ценност надхвърля въпроса за собствеността. Така стоят нещата и с Великите маски на Кива. Да, музеят ги е придобил незаконно. Но те са толкова изключителни, толкова важни и така великолепни, че не могат да бъдат върнати на индианците, за да изчезнат завинаги в тъмнината на кивата. Затова казвам ясно: публикувайте статията. Нека има дискусии. Но, за бога, не връщайте маските. — Тя отново млъкна за миг, после благодари и седна на мястото си.
Марго усети, че по лицето й плъзва червенина. Колкото и да не й се искаше да признае, Нора Кели беше страхотна.
Менцес се огледа, но явно никой повече не искаше да се намесва. Той се обърна към Марго:
— Нещо да добавиш? Сега е времето да говориш.
Тя скочи бързо.
— Да Бих искала да опровергая д-р Кели.
— Заповядай.
— Д-р Кели много удобно пропусна един критичен пункт: маските са религиозни предмети, за разлика от всичко онова, на което се позова.
Нора побърза да се изправи.
— Да не би Партенонът да не е храм? Давид не е ли библейски персонаж? Хеопсовата пирамида не е ли свещена гробница?
— За бога, сега те не са религиозни обекти. Вече никой не отива в Партенона, за да принася в жертва овни!
— Именно. Тези обекти са надхвърлили своята първична ограничена функция. Сега те принадлежат на всички нас, независимо от религията. Така стои въпросът и с Великите маски на Кива. Тано може и да са ги създали с религиозна цел, но сега те са собственост на света.
Марго усети как топлината облива цялото й тяло.
— Д-р Кели, не знам защо, но ми се струва, че логиката ви е по-подходяща за студенти от ниските курсове по философия, отколкото за събрание на антрополози в най-големия природонаучен музей в света.
Последва тишина. Менцес бавно се обърна към Марго и я фиксира със сините си очи. Веждите му бяха свити неодобрително.
— Д-р Грийн, страстта в науката е изумително качество. Но все пак се налага да спазваме известна вежливост.
Тя преглътна.
— Да, д-р Менцес. — Лицето й пламтеше. Как си бе позволила да изгуби контрол? Дори не посмя да вдигне очи и да погледне Нора Кели. Не само, че породи разногласия, но и си създаваше врагове в собствения си отдел.
Няколко души се покашляха нервно, разнесе се шепот.
— Много добре — каза Менцес. Гласът му отново бе придобил успокояваща нотка. — Изслушах мненията и на двете страни и, както изглежда, сме повече или по-малко разделени по равно. Поне тези от нас, които изразиха мнение. Затова взех решение.
Той направи пауза, като обхождаше с поглед цялата група.
— Ще препоръчам две неща на директора: първото е статията да се публикува. Марго заслужава похвала за това, че подхвана дебат със своята добре обоснована статия, издържана в най-добрите традиции на списание „Музеология“.
