Бързо затвори папката — точно в момента тя само го разсейваше.
— Какъв чай предпочитахте? — попита Краснер.
— Пра-леля Корнелия би приела единствено Т.Г.Типс, който поръчва от Англия.
— Добре. Сега се озърнете — преместете очи върху всеки последователно. А накрая спрете погледа си на Диоген.
Тишина.
— Как изглежда Диоген?
— Висок за възрастта си, блед, с много къса коса и очи с различен цвят. Много е слаб, а устните му са твърде алени.
— Вгледайте се в тези очи. Той наблюдава ли ви?
— Не. Извърнал е глава. Не обича да се взират в него.
— Продължавайте да го гледате. Хайде, втренчено!
Още по-продължителна тишина.
— Отместих очи.
— Не. Не преставайте да го гледате. Помнете, че вие контролирате това, което става. Продължавайте.
— Нямам желание.
— Говорете с брат си. Кажете му да стане, защото искате да разговаряте насаме.
Пауза.
— Готово.
— А сега му кажете да ви последва в лятната къща.
— Отказва.
— Не може да откаже. Вие го управлявате.
Дори на монитора Глин забеляза леката влага, избила по челото на агента. Започва се, помисли си той.
— Кажете на Диоген, че в лятната къща го чака един човек, който иска да зададе някои въпроси и на двама ви. Един лекар на име д-р Краснер. Кажете му това.
— Да. Ще дойде да говори с лекаря. Любопитен е.
— Помолете да ви извинят и тръгнете към къщата. Където ви очаквам аз.
— Добре.
Кратко мълчание.
— Стигнахте ли?
— Да.
— Чудесно. Какво виждате сега?
— Вече сме вътре. Брат ми стои там, вие — там, а аз — ето там.
— Добре. Ще останем прави. А сега ще попитам вас и брат ви за някои неща. Вие ще ми предавате неговите отговори, тъй като той не може да разговаря с мен директно.
— Щом настоявате — отвърна Пендъргаст, а ироничната нотка отново се промъкна в гласа му.
— Вие контролирате ситуацията, Алойзиъс. Диоген не може да дава уклончиви отговори, тъй като всъщност вие отговаряте вместо него. Готов ли сте?
— Да.
— Кажете му да ви погледне. Да се втренчи във вас.
— Не иска.
— Накарайте го. С ума си го принудете да го направи.
Последва нова пауза.
— Добре.
— Диоген, сега се обръщам към теб. Какъв е първият ти спомен за брат ти Алойзиъс?
— Той каза, че помни как рисувам.
— Какво представлява рисунката?
— Драсканица.
— На колко години си, Диоген?
— Отговаря; на шест месеца.
— Попитайте Диоген какво мисли за вас…
— Смята, че съм следващият Джаксън Полак.
Пак този ироничен тон, помисли си Глин. Клиентът определено беше много неподатлив.
— Това не е обичайна мисъл за едно шестмесечно бебе.
— Диоген ви отговаря като десетгодишно момче, д-р Краснер.
— Е, добре. Помолете го да продължи да ви гледа. Какво вижда?
— Той казва; нищо.
— Какво имате предвид? Не отговаря ли?
— Отговори. Произнесе думата „нищо“.
— Какво искаш да кажеш с това „нищо“, Диоген?
— Той отвръща; „Не виждам нищо, което го няма, а нищото, което е там.“
— Моля?
— Това е цитат от Уолъс Стивънс — поясни Пендъргаст сухо. — Дори на десет, Диоген го харесваше.
— Диоген, когато казваш „нищото“, намекваш ли, че брат ти е нищожество?
— Той се смее и казва, че думите са ваши, не негови.
— Защо?
— Смее се още по-силно.
— Докога ще останеш в Рейвънскрай, Диоген?
— Казва; докато стане време да се връща на училище.
— А къде е то?
— „Свети Игнаций Лойола“ на улица „Лафайет“, Ню Орлиънс.
— Харесва ли ти в училище?
— Отвръща, че му харесва толкова, колкото на вас може да ви хареса да ви затворят в една стая с двайсет и пет умствено недоразвити и една истеричка на средна възраст.
— Кой е любимият ти предмет?
— Експериментална биология… в полеви условия.
— А сега, Алойзиъс, искам да ви помоля да зададете на Диоген три въпроса, на които трябва да отговори. Ако се наложи, го принудете. Нали помните, вие държите контрола. Готов ли сте?
— Да.
— Кое е любимото ти ядене, Диоген?
— Горчивина и жлъч.
— Искам ясен отговор.
— Това, д-р Краснер, е нещо, което никога няма да получите от Диоген — рече агентът.
— Не забравяйте, че вие сте този, който в крайна сметка отговаря на въпросите ми, Алойзиъс.
— И то извънредно търпеливо, бих могъл да добавя — каза Пендъргаст. — Правя всичко по силите си, за да разсея своето недоверие.
Глин се облегна в стола си. Не можеше да се каже, че нещата потръгват. Клиентите се опъваха, някои от тях — с цялото си същество, но не точно по този начин. Иронията беше най-мощното оръжие за противопоставяне, а той никога не бе виждал това оръжие в толкова опитни ръце. Въпреки всичко Глин потрепера от някакво подобие на гордост — Пендъргаст явно винаги упражняваше над себе си свръхконтрол, не можеше нито за миг да излезе от тази здрава хватка, да се отпусне, да свали за малко изкусната защитна маска, която поставяше между себе си и целия свят.
Глин можеше да го разбере.
— Е добре, Алойзиъс, вие все още сте в лятната къща с Диоген. Представете си, че държите зареден пистолет в ръка.
— Хубаво.
