Глин се изправи малко стреснат. Краснер вече се движеше към онова, което наричаха „фаза втора“ — и то много рязко. Явно той също разбираше, че сеансът има нужда от летящ старт.
— Какъв е пистолетът?
— Това е оръжие от моята колекция, един „Сигничър Грейт“ 1911 .45 АСР от Хилтън Ям.
— Дайте му го.
— Би било извънредно неразумно да дадете пистолет на десетгодишен, не смятате ли? — Отново този ироничен, развеселен тон.
— Няма значение, направете го.
— Готово.
— Кажете му да насочи оръжието към вас и да натисне спусъка.
— Готово.
— Какво стана?
— Той се превива от смях. Не дръпна спусъка.
— А защо не?
— Казва, че е твърде рано.
— Възнамерява ли да ви убие?
— Естествено. Но иска… — Гласът му секна. Краснер натисна.
— Какво иска?
— Да си поиграе малко с мен.
— На каква игра?
— Той казва, че иска да откъсне крилете ми и да види какво ще стане. Аз съм последното му насекомо.
— Защо?
— Не знам.
— Попитайте го.
— Той се смее.
— Сграбчете го и го заставете да ви отговори.
— Предпочитам да не го докосвам.
— Сграбчете го! Направете физическото усилие. Насилете го да ви каже.
— Продължава да се смее.
— Ударете го!
— Не ставайте смешен.
— Ударете го!
— Няма да продължавам с този театър.
— Отнемете му пистолета.
— Той го пусна, но…
— Вдигнете го.
— Добре.
— Застреляйте го. Убийте го!
— Всичко това е напълно абсурдно…
— Убийте го! Направете го. Убивал сте преди, знаете как. Можете и трябва да го сторите.
Дълга пауза.
— Направихте ли го?
— Това е дно много глупаво упражнение, д-р Краснер.
— Но вие наистина си го представихте. Нали? Представихте си, че го убивате.
— Не съм си представил нищо подобно.
— Напротив. Вие го убихте. Представихте си го. А сега си представяте мъртвото му тяло на земята. Виждате го, защото не можете да направите нищо друго.
— Това е… — Гласът на Пендъргаст заглъхна.
— Виждате го, не можете да направите нищо друго. Виждате го, защото аз ви казвам… Но почакайте — той все още не е мъртъв… Движи се, иска да каже нещо. С последни сили ви кимва да се наведете, прошепва ви нещо. Какво каза той току що?
Последва продължителна тишина. После Пендъргаст отговори сухо:
— Qualis artifex pereo.
Глин трепна. Бе разпознал цитата, но разбра, че Краснер — не. Това, което трябваше да бъде точката на пречупване на Пендъргаст, внезапно се бе превърнало в интелектуална игра.
— Какво означава?
— На латински е.
— Повтарям: какво означава?
— Означава: „О, какъв артист умира с мен!“
— Защо казва това?
— Това са били последните думи на Нерон. Струва ми се, че Диоген се шегува.
— Убихте брат си, Алойзиъс, и сега сте се надвесил над тялото му.
Раздразнена въздишка.
— За втори път го правите.
— За втори път?
— Веднъж вече го убихте преди години.
— Моля?
— Да — убили сте всяка доброта у него. Оставил сте от него само една куха черупка, пълна със злоба и омраза. Причинил сте му нещо, което е погубило самата му душа!
Въпреки, че бе подготвен за това, Глин усети, че затаява дъх. Благите, успокояващи нотки отдавна бяха изчезнали: д-р Краснер бе преминал към „фаза трета“, и този път — необичайно ловко.
— Не съм направил нищо подобно. Той се роди такъв, празен и жесток.
— Не. Вие убихте добротата му. Няма друг възможен отговор. Нима не виждате, Алойзиъс? Ненавистта, която Диоген изпитва към вас е с почти митологични измерения, не може да е възникнала от нищото: енергията не може да бъде нито създадена, нито унищожена. Вие сте създал тази омраза, вие сте му сторил нещо, което е пронизало сърцето му. През всичките тези години сте подтискал ужасното дело. А сега отново вие го убихте, както преносно, така и буквално. Трябва да осъзнаете, Алойзиъс, че сам пишете съдбата си. Ваша е грешката. Вие го сторихте.
Последва дълга пауза. Пендъргаст лежеше неподвижно на кушетката. Бледата му кожа бе придобила восъчен цвят.
— А сега Диоген се изправя. Той отново ви поглежда. Искам да го попитате нещо.
— Какво?
— Попитайте Диоген какво сте направили, та да ви мрази толкова.
— Добре.
— Какъв е отговорът му?
— Смях. Той казва; мразя те, защо ти си ти.
— Попитайте отново.
— Твърди, че това е достатъчна причина, че ненавистта му няма общо с нищо, което съм направил. Тя просто съществува като слънцето, луната и звездите.
— Не, не, не! Какво си сторил, Алойзиъс? — Гласът на Краснер отново бе станал мек, но и много настойчив. — Освободи се от него. Колко ли ужасно е да носиш цялата тази тежест на плещите си? Облекчи се.
Пендъргаст бавно се изправи от кушетката и за миг остана неподвижен. После прекара ръка по челото си и си погледна часовника.
— Полунощ е. Вече е 28-и януари и времето ми свърши. Не мога да се занимавам с това упражнение повече.
Той стана и се обърна към д-р Краснер.
— Поздравявам ви за храбрите ви усилия, докторе. Уверявам ви, в миналото ми няма нищо, което да
