Тя не помръдна.

— Виждам, че вече си открила, че стаята е облицована с метал. А сега, моля те, имай добрината да станеш и престани с този уморителен маскарад. Имам да ти казвам нещо важно.

Виола се изправи, гневът й се връщаше. На вратата стоеше един мъж, когото тя не разпозна. Въпреки че гласът несъмнено бе на Диоген.

— Извини ме за необичайния ми външен вид; облечен съм като за града. Накъдето ще се отправя след няколко минути.

— Под прикритие, както изглежда. Ти явно наистина се мислиш за Шерлок Холмс.

Той леко се поклони.

— Какво искаш, Диоген?

— Получих каквото исках — теб.

— И за какво съм ти?

Странният мъж се усмихна широко.

— За какво би могла да си ми? Честно казано, няма защо да ме интересуваш, освен заради едно: събудила си интереса на брат ми. Чух го да произнася името ти само веднъж. Така любопитството ми се събуди. За щастие, името ти е уникално, семейството ти — известно, така че успях да науча доста неща — доста неща — за теб. Заподозрях, че таиш към брат ми нежни чувства. Когато отговори на писмото ми, разбрах, че предположението ми е било вярно и че съм получил повече, отколкото бих могъл да се надявам.

— Ти си пълен глупак! Не знаеш нищо за мен.

— Скъпа ми Виола, вместо да си блъскаш главата над това какво знам, би трябвало да се тревожиш за две неща, които ти не знаеш — а би трябвало. Първо трябва да разбереш, че не можеш да излезеш от тази стая. Стените, подът, таванът и вратата са изработени от занитени стоманени плоскости за корабен фюзелаж. Прозорците са от два слоя нечупливо, шу-моизолиращо, бронирано стъкло. Стъклото е еднопосочно, което означава, че ти можеш да виждаш навън, но хората отвън — а такива и бездруго няма — не могат да виждат вътре. Казвам ти всичко това, само за да ти спестя усилията. На лавиците има книги, в банята тече питейна вода, а в чекмеджето на бюрото има бонбони, от които можеш да си вземеш.

— Боже, дал си си много зор, хвърлил си средства. Даже и бонбони!

— Действително.

— Действително. — Тя се подигра на изискания му, провлачен акцент. — Каза, че имаш да ми съобщиш две неща. Кое е второто?

— Че трябва да умреш. Ако вярваш в някакъв висш разум, непременно си разчисти сметките с Него. Смъртта ще те посети утре сутринта по традиционното време: на изгрев слънце.

Почти неволно Виола се разсмя. Бе гневен, горчив смях.

— Ако само можеше да се видиш отстрани що за помпозен задник си! Ще умреш по изгрев. Колко театрално.

Диоген отстъпи крачка назад и по лицето му мина мигновена сянка, преди то да заеме предишното си безстрастно изражение.

— Каква духовита лисичка си била!

— Какво съм ти направила, мръсен побърканяк?

— Нищо. Но си направила нещо на брат ми.

— Нищо не съм направила на брат ти. Това да не е някаква откачена шега?

Последва сух кикот.

— Наистина е откачена шега, много откачена.

Гняв и объркване прогониха страха й. Виола внимателно стисна парчето стъкло.

— Като за истински гадняр изглеждаш непоносимо доволен от себе си.

Сухият смях затихна.

— Боже, боже, определено имаме остър език тази сутрин.

— Ти си луд.

— Не се съмнявам, че според обществените критерии съм клиничен случай.

Виола присви очи.

— Значи си последовател на шотландския психиатър Ленг.

— Не съм ничий последовател.

— Или поне така вярваш в своето невежество. Ленг е казал: „Умственото заболяване е нормалният отговор на един ненормален свят“.

— Поздравления на господина — който и да е той — за прозорливостта му. Скъпа ми Виола, за съжаление не разполагам с цял ден да разменяме любезности…

— Скъпи ми Диоген, само ако знаеше колко си отегчителен. — Тя направи дяволски точна имитация на провлачения му говор. — Наистина ужасно съжалявам, че не можем да продължим този очарователен разговор. Ти с твоите нещастни опити за демонстрация на добри обноски!

Настъпи тишина Усмивката на Диоген се бе стопила, но ако мислеше нещо, то не се отрази по лицето му. Виола се изуми на дълбочината и пламенността на собствения си гняв. Дишаше на пресекулки, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Най-сетне Диоген въздъхна.

— Разговорлива си като маймунка и почти толкова умна. Ако бях на твое място, нямаше да бъда толкова бъбрив и щях да посрещна края си с достойнство, както подхожда на положението ти.

— Положението ми? О, Господи! Не ми казвай, че и ти си от ония американски дръвници, които се прехласват щом срещнат някой барон със зачервен нос или някой дърт виконт. Всъщност, трябваше и сама да се сетя.

— Виола, моля те. Вземаш нещата твърде надълбоко.

— Ти нямаше ли да вземеш нещата „твърде надълбоко“, ако са те подмамили отвъд океана, дрогирали са те и са те отвлекли, заключили са те в една стая и те заплашват…

— Виола, ca suffit! (Достатъчно (фр.). Б.пр.) Ще се върна в малките часове на нощта, за да изпълня обещанието си. И по-точно — ще ти прережа гърлото. Два пъти. В чест на нашия чичо Комсток.

Тя внезапно се спря и преглътна. Страхът я връхлетя отново с пълна сила.

— Защо?

— Най-сетне един разумен въпрос. Аз съм екзистенциалист, слагам свой печат върху мършата в тази гниеща вселена. Макар и не по своя вина, ти попадаш в тази схема. Но не те съжалявам. Светът прелива от болка и страдание. Аз просто избрах да ръководя парада, вместо да се предлагам като поредната малоумна жертва Не изпитвам удоволствие от страданията на другите — освен на един. Това е смисълът на съществуването ми. Живея заради брат си, Виола; той ми дава сили, той ми дава цел, той ми дава живот. Той е моето спасение.

— Ти и брат ти можете да вървите в ада!

— Ах, скъпа Виола, не знаеше ли? Това е Адът. Но скоро ще се освободиш.

Виола скочи от леглото и се втурна към него с вдигнато парче стъкло, но преди да се е опомнила, лежеше прикована към пода. Диоген някакси се бе оказал върху нея, лицето му бе само на сантиметри от нейното, дъхът му — сладко ухаещ на детелини — докосваше лицето й.

— Сбогом, моя пъргава, малка маймунке! — прошепна той и нежно я целуна по устните. След това с едно бързо, подобно на прилеп движение, се изправи и си отиде, а вратата се затръшна след него. Тя се хвърли към нея, но бе твърде късно: чу се звук от добре смазана стомана, която се плъзгаше в стомана и вратата остана студена и неподатлива като вход на гробница.

47

Д’Агоста нямаше нужда от цял ден да разсъждава над предложението на Хейуърд; нямаше нужда дори от десет минути. Прекарваше времето си в службата с надеждата да се добере до папките със случая на Марго, за да ги занесе на Пендъргаст, но това вече си оставаше само теория. Щом излезе от сградата, веднага извади клетъчния телефон, който агентът му бе дал, и помоли за незабавна среща.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату