Ново почукване по клавиатурата. Сцената отново се промени рязко. Диоген крачеше към тъмен Линкълн. Хвана дръжката, отвори вратата на Виола и й помогна да влезе. Изчака носачът да затвори багажника, заобиколи и се плъзна на шофьорската седалка.
Колата потегли напред, ускорявайки в тъмнината и се изгуби от поглед.
— Върнете — каза Пендъргаст — и ми принтирайте колата. Когато вратата се отваря, ако обичате: искам да видя интериора. И още едно копие, когато колата тръгва, така че да се вижда табелката с номера.
След малко принтерът изплю изображенията и Пендъргаст мигновено ги мушна в палтото си.
— Добре. Сега отиваме да търсим Сондърс.
— Ако е тук, ще е на източната лента — обади се услужливо Картър.
— Благодаря. — Пендъргаст се обърна да излезе.
— Ей, чакайте — спря го техникът, — как да си получа десетте бона?
Пендъргаст спря.
— Десет хиляди долара? Само за това, че сте си свършил работата? Какво абсурдно хрумване.
Те излязоха, изпратени от глух смях и поклащане на глави.
— Ако Сондърс е тук, ще е при багажите — повтори Картър. — Ще ви покажа.
Бяха кацнали няколко самолета и се бе струпала голяма тълпа около лентата. Върху нея се носеха сакове и куфари, а носачите притичваха чевръсто.
Картър спря един от тях.
— Сондърс оставал ли е за извънредна смяна?
Мъжът завъртя глава.
— Тръгна си след полунощ.
Докато гледаше след носача, Д’Агоста забеляза четири ченгета от летището — стояха на площадката над чакалнята за багажа и наблюдаваха тълпата. Той побутна Пендъргаст.
— Това не ми харесва.
— На мен също.
Безжичният телефон на Картър иззвъня и той го грабна.
— Най-добре ще е да изчезваме оттук — промърмори Д’ Агоста.
Те се насочиха с бързи крачки към изхода.
— Хей! — долетя зад тях. — Чакайте!
Д’Агоста се обърна и видя служителя, който си проправяше път през тълпата.
— Вие двамата! Чакайте!
Пендъргаст хукна през навалицата и скоро се озоваха отвън. Ченгето на входа лениво обикаляше Ролс Ройса, докато говореше по телефона си. Пендъргаст прелетя покрай него и Д’Агоста се метна почти с подскок на седалката до шофьора. Протестът на мъжа се изгуби в рева на двигателя и ужасното скърцане на гуми, когато колата почти излетя от тротоара.
Докато ускоряваха към магистрала „Кенеди“, Пендъргаст измъкна принтираните копия от джоба си.
— Включи лаптопа ми и търси лимузина Линкълн с нюйоркска регистрация 453A WQ6. Свържи се с будката за събиране на винетни такси до крайпътен стълб 11 по магистрала „Ван Уик“ и убеди някого да прегледа какво са заснели охранителните камери между 12:30 и 1:00 през нощта — както пътуващите на изток, така и пътуващите на запад.
— Ами ние?
— Ние поемаме на изток.
— На изток? Не смяташ, че я е завел в града, така ли?
— Всъщност, именно това смятам, че е направил. Но като се има предвид, че Диоген сякаш умее да предсказва мислите ми, тръгвам на изток — към далечния край на острова.
— Добре.
— И още нещо: ще трябва да се сдобием с нова кола — каза Пендъргаст и рязко отби от магистралата за летището в паркинга пред един офис на „Херц“, паркира на едно от празните места и изгаси двигателя.
Д’Агоста вдигна поглед от лаптопа.
— Какво? Ще вземем нещо под наем ли?
— Не. Ще откраднем.
49
Смитбак за пореден път пристъпи в елегантния кабинет на д-р Тисандър, този път с наръч книги под мишница. Беше осем часът. Доста след варварския час за вечеря тук в „Ривър Оукс“ — 17:30. Той намери психиатъра удобно седнал зад бюрото си, но тази вечер обичайният му израз на учтиво благоволение леко се разваляше от раздразнения блясък в очите.
— Едуард — рече д-р Тисандър. — При все, че съм извънредно зает, с удоволствие ще ви отделя пет минути.
Смитбак не изчака да го поканят да седне и стовари книгите върху бюрото.
— Размишлявах върху нещо, което казахте по време на разговора ни онзи ден — започна той. — Вие казахте: Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.
— Възможно е да съм казал нещо такова, да.
— Казахте точно това. И на мен ми стана любопитно да разбера какъв именно е този процес.
Тисандър кимна благо.
— Изглежда сте останал доволен от нашата библиотека.
— Изключително доволен. Всъщност, открих точно това, което търсех.
— Колко хубаво — каза Тисандър, опитвайки се да демонстрира интерес, докато крадешком хвърляше поглед към часовника си.
Смитбак потупа най-горната книга.
— Законите на щата Ню Йорк, отнасящи се до задържане на умствено болните против волята им, са едни от най-стриктните.
— Осведомен съм. Това е една от причините, поради която има толкова много бездомници по улиците.
— Не е достатъчно семейството да подпише документите, за да затвори някого против волята му. Това е цял процес.
Последва ново, мъдро кимване от страна на Тисандър.
— Не е ли вярно, например, че съдия трябва да се е произнесъл дали човекът е non compos mentis?
— Вярно е.
— Но дори и съдията няма право да направи такова изявление. Освен при две условия. Помните ли кои са те, д-р Тисандър?
Този път психиатърът се усмихна искрено, очарован от възможността да демонстрира ерудицията си.
— Разбира се. Ако човекът — душевно или физически — представлява заплаха или за себе си, или за обществото.
— Правилно. В първия случай обикновено трябва да е налице намерение за самоубийство или реален опит, който да е освидетелстван в подпечатано писмо от лекар. Във втория случай, когато индивидът е опасен за обществото, най-често се предполага, че трябва да е бил арестуван.
— Доста сте се потрудили, Едуард — поклати глава Тисандър.
— А после, след обявяването за non compos mentis, трябва да се изготви и психиатрична оценка, която да препоръчва задържането против волята на пациента.
— Всичко това са стандартни процедури. А сега, Едуард, тъй като минава осем и светлините отдавна са изгасени, бихте ли…
Смитбак измъкна една от книгите в купчината.
— Ще свърша след минутка.
Тисандър се изправи и започна да подрежда листите по бюрото си.
