Тя си пое дълбоко въздух, придърпа вълненото си палто по-плътно към раменете и тръгна напред. Докато се приближаваше забеляза някаква суматоха. Група ниски, набити мъже, облечени в еленови кожи и увити в шарени одеала, стояха в кръг, като биеха барабани и припяваха. Някои размахваха китки димящ пелин. След миг изумление тя внезапно осъзна какво значи всичко това: протестиращите Тано бяха пристигнали. Виждаше как Манети, директорът на охраната, говори с тях и жестикулира, заобиколен от няколко ченгета и от музейната охрана. Изглежда суматохата бе започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях вече се стичаха да видят какво става.
— Извинете! — Нора си запроправя път през тълпата зяпачи, шмугна се под кадифеното въженце, тикна значката, която показваше, че е служител на музея под носа на протестиращия пазач и се доближи до индианците. Точно в този момент се появи красива млада жена, потънала в сълзи — някаква звезда или звездичка, ако се съдеше по шлейфа от папараци, който се влачеше след нея.
— Това е частна собственост — опитваше се да каже Манети на мъжа, който по всяка вероятност бе водачът на необичайната група. — Нямаме нищо против да протестирате, но го направете тук, на тротоара…
— Сър — започна вождът с тих глас. — Не протестираме, а се молим…
— Няма значение, това е частна собственост.
Звездата се присъедини към тях. Нора разпозна в нея киноактрисата Вонда Морсо, висока, екзотична и странно чуждоземна. За нея се шушукаше, че ще бъде обявена за най-добра актриса на предстоящите Оскари.
— Един момент! Защо не давате право на тези хора да се молят? — театрално се обърна тя към святкащите фотоапарати. Горичка от подвижни микрофони се залюля пред нея в стремежа си да улови всяка безсмъртна фраза, която би могла да се откъсне от устните й. Светнаха телевизионни прожектори.
Нора веднага осъзна надвисналия медиен скандал.
— Не казвам, че не могат да се молят — отвърна Манети изнервено. — Казвам само, че това е частна собственост и…
— Тези коренни американски жители се молят. — Марсо се обърна и попита, сякаш току що й бе хрумнало: — Но защо се молят?
— Молим се за нашите свещени маски, заключени в музея — отговори вождът.
— Заключили са вашите свещени маски?! — Лицето на актрисата се изкриви в престорен ужас.
Камерите забръмчаха.
Нещо трябваше да се направи — и то бързо. Нора се изблъска напред, като бутна на една страна полицая и на друга — Манети.
— Хей, един момент! — опита се да каже нещо директорът на охраната.
— Нора Кели, помощник куратор на изложбата — обясни тя на ченгето и размаха значката си пред всяко служебно лице, което мерна наоколо. После се обърна към директора на охраната.
— Аз ще се справя с това, господин Манети.
— Д-р Кели, тези хора навлизат в територията на музея…
— Знам. Ще се справя.
Манети млъкна. Странно как, помисли си Нора, резкият тон и проявата на авторитет — авторитет, който не притежаваше — можеха да обърнат нещата.
Тя погледна към водача на Тано и се изненада като видя колко бе стар — най-малко на седемдесет. Спокойствието и достойнството, изписани върху лицето му бяха впечатляващи. Това не беше младият, разярен активист, когото си бе представяла. Останалите мъже също бяха възрастни, някак закръглени и наметнати с вълнени одеала. Старият автобус „Фолксваген“, с който бяха пристигнали, истинска бричка, бе паркиран неправилно на Мюзиъм Драйв и паяците сигурно скоро щяха да го вдигнат.
— И’аа шас ели — дз ’ин ница — обърна се тя към мъжа. Вождът се взря в нея невярващо.
— И’аа шас — отвърна той припряно, сякаш току що се опомни. — Откъде…?
— Прекарах известно време с Тано пуебло — каза Нора. — Само това знам на вашия език, така че, моля ви, не ми отговаряйте. — Тя се усмихна и протегна ръка. — Нора Кели, един от кураторите на шоуто. Предполагам, че съм говорила с един от вашите хора.
— Говорихте с мен.
— В такъв случай вие сигурно сте господин Уаметоуа.
Старецът кимна.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя.
— Те искат да се помолят — провикна се Морсо някъде отстрани.
Нора я игнорира и се постара да концентрира вниманието си върху Уаметоуа.
— Молим се на маските — отвърна той. — Искаме само това — да поговорим с нашите маски.
— Да поговорите с тях?
— Да. Да ги уверим, че сме тук, че ни е грижа за тях, че не са забравени.
С периферното си зрение Нора видя, че Манети върти очи.
— Това е толкова прекрасно! — просълзи се Морсо и обърна глава, така че камерите да хванат профила й. Пробляснаха още няколко светкавици.
— Ние вярваме, че маските са живи, че имат душа. Бяха сами, далеч от нас в продължение на дълго време. Сега сме тук, за да ги благословим и успокоим.
Внезапно решението я осени.
Тя се престори, че се замисля. От кратката седмица, която бе прекарала с Тано пуебло в дните, когато беше аспирантка, си спомни, че те гледат на всяко решение, което е взето бързо, като на лошо.
— Тук не е подходящото място за това — каза тя най-сетне.
— Тъкмо това се опитвах да кажа и аз… — започна Манети. Нора не му обърна никакво внимание.
— Чудя се дали не би се намерило по-добро място…
— Има такова — намеси се директорът, — тук, на тротоара.
Нора го стрелна с очи.
— Бихме искали да сме по-близо до нашите маски, а не по-далеч — отвърна Уанетоуа.
— Защо тогава не влезете? — обади се Нора.
— Няма да ни пуснат.
— Заповядайте като мои гости. Ще ви заведа при маските още сега, така че да можете да им поговорите насаме — преди отварянето на залата.
— Д-р Кели, полудяхте ли? — възрази Манети. Старейшината на Тано я гледа в продължение на минута.
После широкото му старо лице засия в сърдечна усмивка. Той се поклони с достойнство.
— Ееиш — ат дзи. Вие сте човек, мис Нора.
— Браво! — извика Морсо.
— Няма да допусна това — заяви директорът на охраната.
— Господин Манети, поемам пълна отговорност.
— Не можете хей така да вкарате тези хора в залата, преди да е прерязала лентата — това просто е невъзможно!
— Нищо не е невъзможно. Всъщност, точно така би трябвало да бъде. — Тя се обърна към индианците. — Господа, бихте ли ме последвали?
— Много ще се радваме.
Морсо пъхна ръката си под тази на стреснатия стар вожд и всички заедно тръгнаха след Нора, притискани от тълпата зяпачи и репортери.
— Сторете път на старейшините на Тано — подвикваше Морсо. — Сторете път! — Роклята й с пайети сияеше под прожекторите, а лицето й светеше от удоволствие, че така гениално е успяла да се превърне в център на внимание.
Като по магия тълпата се раздели, докато изкачваха покритите с червен килим стъпала. Тано запяха тихо и отново започнаха да бият барабаните си, докато прекосяваха ротондата и влизаха в „Небесната зала“, а Нора се озова лице в лице с цяла тълпа почти хипнотизирали величия, които гледаха възхитено преминаването на индианците през залата. Несъмнено всички те бяха убедени, че процесията е част от
