на капитана не му бе и хрумнало, че Д’Агоста може да идва за нещо друго.
— Какво имаш предвид?
— Наистина не знам как да го кажа, но… сър, искам да помоля да ме пуснете в отпуска.
Веждите на Сингълтън подскочиха нагоре от изненада.
— В отпуска?
— Да, сър. — Д’Агоста знаеше как е прозвучало. Както и да го репетираше наум, никога нямаше да прозвучи добре.
Сингълтън задържа погледа си върху него по-дълго. Не каза нищо; нямаше нужда. В отпуска? Тук си едва от шест седмици и вече искаш да излизаш в отпуска?
— Нещо, което да ми кажеш, Вини? — попита той тихо.
— Семейни проблеми — отговори Д’Агоста след кратка пауза. Той се мразеше заради пелтеченето и още повече — заради лъжата. Но всъщност какво, по дяволите, трябваше да каже? Съжалявам, капитане, но разполагам с ограничено време, за да премахна човек, който официално се води мъртъв и чието местонахождение е неизвестно, за престъпление, което още не се е случило? Вътрешно нямаше съмнение, не се съмняваше изобщо, че трябва да се заеме с това. За Пендъргаст очевидно е било изключително важно, щом дори от гроба е оставил инструкции. Това беше повече от достатъчно. Но от това не му ставаше нито по-леко, нито по-добре.
Сингълтън го гледаше с поглед, в който се четяха и грижа, и замисленост.
— Вини, знаеш, че не мога да го направя.
С отвратително чувство, Д’Агоста осъзна, че ставаше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Щеше да го направи, дори ако трябваше да напусне — макар че това би означавало край на кариерата му. Ченгето може да напусне веднъж, но втори път — не.
— Става въпрос за майка ми — каза той. — Има рак. Според лекарите си отива.
Сингълтън не каза нищо още известно време, очевидно опитвайки се да го проумее.
— Много, много съжалявам да го чуя.
Отново настъпи тишина. Д’Агоста трескаво си пожела някой в този момент да почука на вратата, да звънне телефонът или метеор да се забие в сградата — каквото и да е, само да отклони вниманието на Сингълтън.
— Току що разбрахме — продължи той. — Беше шок, истински шок. — Той замълча с натежало сърце. Току що бе изтърсил първото извинение, което можа да измисли, и то вече му се виждаше ужасен избор. Собствената му майка, рак… Дявол да го вземе, би трябвало да отиде да се изповяда, след като всичко това мине. И да звънне на майка си във Веро Бийч, да й изпрати огромен букет рози.
Сингълтън кимаше бавно.
— Колко време ти трябва?
— Лекарите не знаят. Седмица, а може би и две.
Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Д’Агоста усети, че целият се изчервява. Питаше се какво ли мисли в момента капитанът.
— Не й остава много — продължи той. — Знаете как е. Не съм бил син за подражание и точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син — заключи той неубедително. — Можете да ми приспаднете тези дни от бъдещи отпуски или отпуски по болест.
Сингълтън слушаше съсредоточено, но този път не кимна.
— Разбира се — каза накрая.
Гледа Д’Агоста дълго. Погледът му сякаш казваше: Много хора имат болни родители, лични трагедии. Но са професионалисти. С какво си по-специален? Най-сетне отмести очи и се извърна, вземайки купчината листи, които лежаха на бюрото му.
— Ще наредя на Мърсър и Сабриски да координират наблюдението — каза той отсечено през рамо. — Вземи си толкова дни, колкото ти трябват, лейтенант.
6
Над застоялото мочурище на Литъл Гавърнър Айлънд лежеше плътна мъгла. От мрачината идваха скръбните звуци на влекач, който се носеше надолу по Ийст ривър. Манхатън беше на по-малко от два километра през ледената черна вода, но никакви светлини от града не пробиваха булото на мъглата.
Д’Агоста седеше на предната седалка до шофьорското място, стиснал мрачно дръжката на вратата, докато служебната кола без опознавателни знаци на Лора Хейуърд подскачаше и се люшкаше по неравния път. Фаровете пронизваха тъмнината, двата снопа жълта светлина подскачаха нагоре-надолу, осветявайки за миг изровения коловоз и сухите скелети на дърветата отстрани.
— Мисля, че пропусна един трап — отбеляза той хапливо.
— Голяма работа. Ще те питам направо. Казал си на Сингълтън, че майка ти има рак?
Д’Агоста въздъхна.
— Това беше първото, което ми хрумна.
— Господи, Вини. Неговата майка умря от рак. И знаеш ли какво? Той не е отсъствал и един ден от работа. Направи погребението в неделя. Всички знаят тази история.
— Аз не я знаех. — Д’Агоста трепна като си помисли какво беше казал на капитана тази сутрин. Знаете как е. Точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син. Добър ход, Вини, няма що.
— Все още не мога да повярвам, че си вземаш отпуска, за да преследваш брата на Пендъргаст, базирайки се на едно писмо и едно подозрение. Не ме разбирай погрешно: никой не уважава Пендъргаст повече от мен, той беше най-блестящият служител на закона, който съм срещала. Но имаше една фатална слабост, Вини, и ти знаеш коя беше. Той не играеше по правилата. Смяташе, че е над всички нас, глупаците, ограничени от устава. И ми е много неприятно, че усвояваш този подход.
— Не усвоявам този подход.
— Това преследване на брата на Пендъргаст е до такава степен извън служебния правилник, че не е дори забавно. Искам да кажа: какво точно се каниш да правиш, ако намериш този Диоген?
Д’Агоста не отговори. Не беше стигнал чак дотам в плановете си.
Колата се разтресе, когато предната лява гума хлътна в една дупка.
— Сигурен ли си, че това е верният път? — попита тя. — Не мога да повярвам, че тук наблизо има болница.
— Това е верният път.
През мъглата постепенно започнаха да се провиждат размити силуети. С приближаването на колата неясните очертания приеха формата на портал със заострени пръчки от ковано желязо, от двете страни на който се простираше висока десет стъпки тухлена стена, покрита от мъх. Седанът се приближи до затворения портал с архаично караулно помещение отстрани. Върху металната табелка се четеше: Болница „Маунт Мърси“ за душевноболни престъпници.
Появи се някакъв пазач с фенерче в ръка. Д’Агоста се протегна през Хейуърд, за да покаже значката си.
— Лейтенант Д’Агоста. Имам среща с д-р Остром.
Човекът се върна в караулното и се зае да проверява някакъв списък. Миг по-късно вратата изскърца и бавно се отвори. Хейуърд подкара по чакълестата алея към импозантна постройка, чиито бойници и кули бяха почти забулени от спускащата се мъгла. По горния й край Д’Агоста забеляза цяла редица назъбени камъни, като счупени зъби на фона на тъмнината.
— Боже мой! — възкликна Хейуърд, докато надничаше през предното стъкло на колата — Пра-лелята на Пендъргаст е там?
Д’Агоста кимна.
— Очевидно това място някога е било скъп санаториум за туберкулозни милионери. Сега е затвор за душевноболни престъпници, които са били признати за невинни поради невменяемост.
— Какво точно е извършила?
— Констанс ми каза, че е отровила цялото си семейство.
Хейуърд го погледна.
