движение постави на мястото на диаманта голямо стъклено топче, което щеше да натиска надолу „спусъка“.
Мъжът задържа камъка в ръката си, осветявайки го за миг с фенерчето. На зелената светлина изглеждаше черен и мъртъв, безцветен почти като парче въглен. Но той не се притесняваше: знаеше, че червените диаманти винаги изглеждат черни под зелена светлина. А този диамант бе червен — или по- точно — с богат канелен оттенък, но без следа от кафяво. Сините диаманти се получаваха при наличието на бор или водород, заключени в кристалната решетка, зелените — в резултата на естествена радиация, жълтите и кафявите — в присъствието на азот, а розовите — на микроскопични ламели. Но този цвят? Никой не знаеше.
Той го вдигна и го освети отзад. Виждаше собствените си очи да се отразяват и умножават от фасетите му, създавайки сюрреалистичен калейдоскоп и все повече и повече очи, стотици очи, които се взираха под всякъкви ъгли вътре в камъка. Той го въртеше и се наслаждаваше на гледката.
А най-странното от всичко бе, че очите имаха различни цветове: едното лешниково, а другото — млечно белезникавосиньо.
53
Лари Ендърби седеше на бюрото си в технологичния център и пухтеше измъчено. Празнотата в стомаха му бе заменена с неприятно чувство на преситеност. По-точно — чувстваше се като гойно прасе. Той се оригна и разхлаби колана си. Липсваше само едно лимонче в устата му.
Погледна към колегите си Уолт Смит и Джим Чой. Смити, който — верен на природата си — бе действал умерено, спокойно се взираше в мониторите. Не можеше да се каже същото за Чой, пльоснат пред своя терминал с изцъклен поглед. През петнайсетте минути, които Смити им бе отпуснал, Чой действително бе демонстрирал впечатляваща способност да поглъща скариди и шампанско. Ендърби се отказа да брои скаридите на шейсет и втората.
Той се оригна отново и потупа стомаха си предпазливо. Бяха стигнали до масата с храната тъкмо навреме: останалите почти се бяха наплюскали. Имаше няколко зрънца хайвер по ризата му и той ги разкара с нокът. Но четвъртата чаша с шампанско, която бе погълнал в последния момент, вероятно бе грешка. Надяваше се само да се задържи да не повърне до края на смяната. Хвърли поглед на часовника: само още час. Щяха да се убедят, че ъпгрейдваната охранителна система на зала „Морган“ работи, след което да преминат през процедурата за дезактивирането на старата. Нищо особено: беше го правил стотици пъти и сигурно можеше да го свърши и насън.
Прозвуча дълбок звън.
— Това е рече Смити. — Двайсет минути. — Той погледна към Чой. — Какво е състоянието на системата в зала „Морган“?
Чой примигна малко неадекватно към монитора си.
— Тестът завърши без инцидент. — Очите му пробягаха по картината, която показваха видеокамерите. — Залата изглежда наред.
— Погрешни логвания?
— Никакви. В системата няма отклонения.
— А лъчевата модулация?
— На всеки пет минути, както е програмирано. Отново без отклонения.
Смити се отправи към стената от монитори. Ендърби го наблюдаваше как се взира в картината, предавана от камерите в диамантена зала „Морган“. Виждаше едно след друго сандъчетата със скъпоценни камъни, които проблясваха леко на инфрачервената светлина. Нямаше никакво движение, разбира се: веднъж щом лазерните лъчи се активираха след заключването на залата, дори на пазачите не се позволяваше да влизат във високо охраняемите зони.
Смити изръмжа одобрително, след което вдигна вътрешния телефон.
— Карлос? Уолт от технологичния център е. Завършихме двайсетминутната проверка на лазерната решетка на зала „Морган“. Как изглеждат нещата от централния офис на охраната? — Пауза. — Да, добре. Ще свършим стандартните процедури.
Той остави телефона и се обърна към Ендърби.
— Тия в „Ямата“ казват, че всичко е на шест. Приключвай, Лари. Аз ще помогна на Джим да свърши останалата работа по лазерната решетка.
Лари кимна и приближи стола си до бюрото. Време беше да включи старата охранителна система на резервен режим. Той примигна, обърса уста с опакото на ръката си и започна да набира серия команди.
После внезапно се облегна назад.
— Странна работа.
Смити го изгледа.
— Какво има?
Ендърби посочи светодиода, който стоеше до бюрото му. В левия му горен ъгъл блестеше червена точка.
— Когато включих първа зона на режим стендбай, системата ми даде код червено.
Смити се намръщи. „Код червено“ показваше задействане на алармата. В зала „Морган“ той можеше да се активира само ако диамантът е преместен от подложката си.
— Коя зона беше?
— Първа.
Ендърби се обърна към друг компютър и набра нещо, за да провери.
— Само един-единствен диамант. „Сърцето на Луцифер“.
— Но това е съвсем в средата на залата. — Смити се приближи отново към видеомониторите и напрегнато се взря в единия. — На мен всичко ми изглежда наред. Явно става дума за някаква софтуерна засечка. — Той отново погледна Ендърби. — Включи втора зона.
Ендърби набра още няколко команди в главния си терминал. На светодиодния екран незабавно светна втора червена точка.
— Пак ми дава код червено.
Смити се приближи с притеснено изражение на лицето. Ендърби се взираше в екрана. Устата му бе пресъхнала, а алкохолната мъгла бързо се разсея.
— Опитай се да ги включиш всичките — каза Смити. — Всички зони в залата.
Ендърби си пое дълбоко въздух и набра нещо кратко на клавиатурата. После се облегна назад потресен.
— О, не! — задъха се той. — Не!
Малкият светодиод на бюрото му бе разцъфнал като коледно дръвче в червено.
За миг се възцари шокирана тишина. После Смити махна с ръка успокоително.
— Хайде да не се паникьосваме. Явно софтуерът е засякъл. Вероятно става дума за някаква несъвместимост между новатата и старата система. Няма защо да правим от мухата слон. Лари, изключи модулите на старата система един по един. И после рестартирай.
— Не трябва ли да докладваме на централния офис?
— Какво? И да се направим на глупаци? Ще докладваме след като разрешим проблема.
— Окей. Ти си шефът. — И Ендърби започна да чука по клавишите.
Смити изтипоса лека усмивка и посочи към видеоекраните, показващи празната зала с блестящите диаманти в сандъчетата си.
— Искам да кажа — я погледнете! — тази зала изглежда ли ви ограбена?
Ендърбъри се закиска. Може би Смити все пак имаше някакво чувство за хумор.
54
Д’Агоста превключваше каналите на портативната полицейска радиостанция, която бе взел от Ролса и се вслушваше да разбере дали някой полицай не говори за тях. Появата им на летището беше размърдала служителите на реда по цял Лонг Айлънд от Куинс до Бриджхемптън. Властите бяха открили Ролс Ройса на
