паркинга и идентифицирали откраднатата Тойота. Пендъргаст и Д’Агоста бяха успели да избегнат няколко пътни засади, като се придържаха към обиколни пътища и подслушваха полицейските честоти.
Намираха се в мрежа и тя се затягаше.
Все пак Пендъргаст продължаваше да търси, като спираше във всяка денонощна бензиностанция или магазин и отказваше да се предаде. Но на Д’Агоста всичко това му изглеждаше като безнадеждна задача, приличаше му на онзи вид изцеждаща, брутално форсираща полицейска работа, която отнемаше часове и рядко даваше резултати.
Пендъргаст наби спирачките пред поредния магазин в Яфанг, който изглеждаше точно като петнайсетината други, през които вече бяха минали: стъклени врати и болезнено зеленикави флуоресцентни светлини, които отбиваха мрака. В някакъв момент, мислеше си Д’ Агоста, щяха да попаднат на служител, който е чул, че ги преследват. И това щеше да е краят.
Пендъргаст се измъкна от Тойотата като котка. Сякаш го изгаряше жесток, неугасим пламък. Занимаваха се с тази работа повече от дванайсет часа и през цялото това време, прекарано в редуване на търсене и изплъзване от преследвачи, той бе изрекъл само няколко думи, които не се отнасяха пряко до случая. Д’Агоста се питаше колко време може да издържи агентът.
Пендъргаст влезе в малкото магазинче и върху съненото лице на продавача се появи объркване: агентът дори не го изчака да се надигне от удобния си стол зад плота, откъдето явно гледаше някакъв филм.
— Специален агент Пендъргаст, ФБР — каза той с обичайния си хладен глас, който кой знае как успяваше да прозвучи заплашително без да бъде груб, и размаха значката си под носа на слисания служител. Едновременно с това Д’Агоста се протегна и изключи телевизора и между тях легна внезапна, изнервяща тишина.
Краката на стола, върху който седеше мъжът, изтропаха по пода, докато той рязко се изправяше.
— ФБР? Ами да, хубаво, добре. Какво да направя за вас?
— Откога сте на смяна? — попита Пендъргаст.
— От полунощ.
— Погледнете ги! — Той извади разпечатките, които бе взел от летище „Кенеди“ и му ги показа. — Виждали ли сте този мъж? Би трябвало да е минал предишната нощ някъде между един и три.
Продавачът взе снимката, мръщейки лице. Д’Агоста го наблюдаваше внимателно и леко се отпусна, когато разбра, че човекът не е чул за издирването им. Хвърли поглед навън към тъмната магистрала. Почти четири след полунощ. Беше само въпрос на време. Никога нямаше да попаднат на следа, беше все едно да търсят игла в копа сено. Полицаите щяха да ги намерят и…
— Аха — обади се човекът. — Видях го.
Въздухът в малкия магазин се наелектризира.
— Погледнете и тази снимка, ако обичате. — Пендъргаст му подаде втора разпечатка — Искам да сте сигурен. — Говореше тихо, но тялото му беше напрегнато като навита пружина.
— Да, това пак е той — промърмори мъжът. — Спомням си странните му очи, малко ме шашнаха.
— А видяхте ли тази кола? — попита Пендъргаст и извади трета снимка.
— Ами не мога да кажа, че си спомням — мина през колонката за самообслужване, нали разбирате. Не се заглеждах много.
Пендъргаст прибра снимките.
— А името ви е…?
— Арт Малек.
— Господин Малек, можете ли да кажете дали с него имаше още някой?
— Влезе сам в магазина. Както казах, не съм излизал, така че не знам дали е имало още някой в колата. Съжалявам.
— Всичко е наред. — Пендъргаст прибра снимките в сакото си и се приближи още повече. — А сега ми кажете точно какво си спомняте от престоя му.
— Ами… Дойде миналата нощ, както сам казахте, сигурно ще да е било към три сутринта. Не стана нищо необичайно. Спря, сам си зареди колата и влезе да плати.
— Кеш.
— Точно така.
— Забелязахте ли нещо интересно?
— Всъщност не. Имаше странен акцент, малко като вашия. Да не се обидите, де — добави Малек припряно. — Като се замисля, доста приличаше на вас.
— С какво беше облечен?
Човекът очевидно се опитваше да си спомни.
— Сещам се само, че имаше тъмна горна дреха. И дълга.
— Направи ли нещо друго, освен да плати?
— Мисля, че се поразходи из магазина, но не купи нищо.
При тези думи Пендъргаст замръзна.
— Предполагам, че имате охранителни камери?
— Разбира се.
— Бих искал да видя лентите от миналата нощ.
Мъжът се поколеба.
— Системата ги рециклира на всеки трийсет часа и ги изтрива, когато…
— В такъв случай спрете охранителната система веднага! Трябва да видя записа.
Човекът направо подскочи, за да се подчини и хукна към задната стаичка.
— Изглежда най-сетне попаднахме на следа — каза Д’Агоста.
Пендъргаст впери почти мъртви очи в него.
— Тъкмо наопаки. Диоген се е надявал да намерим това място.
— Откъде знаеш?
Пендъргаст не отвърна.
Продавачът се появи запъхтян с видеолентата в ръце. Пендъргаст извади военния филм от видеото и бутна вътре записа от охранителните камери. На екрана се появи гледка откъм тавана, показваща целия магазин, а в левия долен ъгъл просветваха датата и часът. Агентът натисна бутона за превъртане, после спря, превъртя отново. След минута беше открил записа от три сутринта на 28-и януари. Превъртя половин час назад, за да не пропуснат нещо. После пусна лентата на бързи обороти.
Качеството на черно-бялата картина беше лошо. Пътеките между рафтовете потрепваха мъгливо върху екрана. Отвреме навреме някоя фигура се втурваше напред, подскачаше насам-натам като топче за пинг- понг, грабваше по нещо от рафтовете и отново изчезваше.
Внезапно Пендъргаст натисна един бутон и касетата се завъртя с нормална скорост. На екрана се бе появил още един човек. Той се разхождаше нагоре надолу, а очите му — различни отсенки на сивото — потърсиха и се спряха точно върху охранителната камера.
Беше Диоген. По лицето му се разля усмивка и той небрежно бръкна в джоба си, откъдето извади лист хартия. Разгъна го и безгрижно го протегна към камерата.
BRAVO, FRATER! УТРЕ СЕ ОБАДИ НА 466 И ПОТЪРСИ ВИОЛА. ТОВА ЩЕ БЪДЕ ПОСЛЕДНИЯТ НИ РАЗГОВОР. НЕКА ЗАПОЧНЕМ НОВ ЖИВОТ!
VALEAS.
— 466? — изненада се Д’Агоста. — Но това не е легитимен номер за спешни случаи…
После се спря. Не беше телефонен номер, осъзна той, а адрес. Първо авеню №466 беше подземният вход при „Белвю“, който водеше към моргата на Ню Йорк сити.
Пендъргаст се надигна, извади касетата и я прибра в джоба си.
— Можете да я задържите — каза продавачът услужливо, докато си тръгваха.
Агентът се плъзна зад волана, запали Тойотата, но не потегли. Лицето му бе посивяло, очите — полузатворени.
Настъпи ужасна тишина. Д’Агоста не знаеше какво да каже. Чувстваше се почти физически зле. Сега бе по-лошо, отколкото в „Дакота“ — по-лошо, защото през последните дванайсет часа бяха имали поне
