Скоупс още лежеше на дивана на Карсън. Директорът, който управляваше компанията от киберпространството. Уолстрийтски лъв, боготворен от служителите си, страшилище за враговете си. Какво беше това, филмче за повишаване на трудовата дисциплина при особено тежки случаи?
— Здравей — каза Скоупс от екрана. — Как си, Гай?
Карсън загуби ума и дума. Боже мили, това не беше филм.
— Ъ… добро утро, господин Скоупс. Сър. Добре съм. Извинявайте за облеклото ми, но…
— Наричай ме Брент. И гледай екрана, като говориш. За да те виждам по-добре.
— Да, сър.
— Не „сър“, просто Брент.
— Добре. Благодаря, Брент.
Да се обръща към великия вожд на малко име, му беше невероятно трудно.
— Искам служителите ми да ме приемат като техен колега. Все пак, когато постъпвате в компанията, вие ставате част от ръководството. Притежавате акции, което означава, че успехите и провалите на компанията са и ваши лични.
— Да, Брент.
Зад Скоупс Карсън различи неясните очертания на нещо, наподобяващо огромна многостенна гробница.
Скоупс се усмихна, явно му доставяше удоволствие подчинените да го наричат на малко име. Карсън виждаше нещо детско в изражението му, въпреки че директорът беше на трийсет и девет. Още не можеше да повярва, че говори с този човек. Защо му беше на Скоупс, на детето-гений, на човека, създал компания за четири милиарда долара от няколко семки изкопаема царевица, да говори с него? „По дяволите — помисли си, — сигурно съм се издънил повече, отколкото предполагах.“
Скоупс сведе поглед, Карсън долови тракане на клавиши.
— Проверих характеристиката ти — продължи големият шеф. — Много впечатляващо. Явно неслучайно сме те назначили. — Последва още тракане на клавиши. — Въпреки че не мога да разбера защо работиш като… я да видим… специалист трета степен. — Скоупс отново вдигна поглед. — Гай, да си дойдем на думата. В компанията се освободи важно научноизследователско място. Мисля, че ти си най-подходящ.
— Какво е то? — попита Карсън и веднага съжали за нетърпеливата си реплика.
Скоупс пак се усмихна:
— Бих искал да ти разкажа повече, но проектът е строго секретен. Сигурен съм, че няма да ми се разсърдиш, ако ти го опиша само в общи линии.
— Слушам, сър.
— На „сър“ ли ти приличам, Гай? Още си спомням времето, когато бях тъпият зубрач, когото мама и татко още идваха да взимат от училище. Мога да ти кажа само, че този проект засяга най-важния продукт, който „Джиндайн“ някога е разработвала. Продукт, който ще донесе невероятна полза за човешкия род. — Скоупс забеляза удивеното изражение на Карсън и се усмихна: — Чудесно е хем да помагаш на хората, хем в същото време да забогатяваш. — Приближи лицето си към камерата. — Предлагаме ти да те преместим за шест месеца в Секретния пустинен изследователски център на „Джиндайн“. Лабораторията при Маунт Драгън. Ще работиш в малък, сплотен колектив с най-способните учени на компанията.
Сърцето на Карсън се разтуптя силно от възбуда. Името „Маунт Драгън“ се споменаваше само със страхопочитание сред служителите на компанията — това бе най-голямото научно светилище.
Някой извън кадър остави кутия с пица до лакътя на Скоупс. Той я погледна, надникна под капака:
— А! Аншоа. Знаеш ли какво е казал Чърчил за аншоата? „Любимият деликатес на английските лордове и италианските курви.“
Последва кратко мълчание. Накрая Карсън се осмели да попита:
— Значи отивам в Ню Мексико, така ли?
— Точно така. Ти си от онзи край, нали?
— Израсъл съм в Бутхил. В едно градче на име Котънуд Танкс.
— Помнех, че името беше благозвучно. Предполагам, че животът в „Маунт Драгън“ няма да ти се стори толкова суров, колкото на други хора. Изолацията и пустинята действат потискащо на някои. На теб обаче може дори да ти хареса. Там разполагаме с коне. Предполагам, че доста добре яздиш, нали си израсъл в ранчо.
— Разбирам малко от коне — призна Карсън; Скоупс явно го беше проучил основно.
— Не че ще ти остане много време за езда. Ще бъдеш затрупан от работа, няма какво да те лъжа. Но за сметка на това ще получаваш и съответното възнаграждение. Едногодишна заплата за шестте месеца плюс петдесет хиляди долара премия, ако завършите успешно проекта. И, разбира се, ще ти бъда много благодарен.
Карсън не вярваше на ушите си. Само премията надвишаваше сегашната му годишна заплата.
— Вероятно знаеш, че методите ми на управление са малко нестандартни — продължи Скоупс. — Ще бъда прям с теб, Гай. Тази задача си има и лоша страна. Ако не се справиш с работата за определения срок, ще бъдеш отстранен. — Той се усмихна, показвайки огромните си предни зъби. — Но винаги съм ти имал доверие. Нямаше да ти предлагам това място, ако не бях сигурен, че ще се справиш.
— Не мога да не запитам защо избрахте точно мен сред толкова способни хора?
— Дори това не мога да ти кажа. Когато се явиш в „Маунт Драгън“, всичко ще ти бъде обяснено, обещавам.
— Кога да започна?
— Още днес. Компанията се нуждае от този продукт, просто нямаме никакво време. Самолетът може да те вземе преди обяд. Ще изпратя някого да се погрижи за апартамента, колата ти и всички дребни подробности. Имаш ли приятелка?
— Не.
— Това улеснява нещата.
Карсън направи неуспешен опит да заглади перчема си.
— Ами прекият ми началник, Фред Пек? Трябваше да…
— Няма време. Взимай си само лаптопа и тръгвай. Шофьорът ще те закара до вас да си вземеш някои неща и да се обадиш на когото решиш. Аз ще се оправя с този… как му беше името?… Пек.
— Брент, искам само да ви кажа…
Скоупс вдигна ръка:
— Моля те, недей. Не обичам да ми благодарят. Има такава поговорка: „Надеждата е добър спомен, благодарността — лош.“ Давам ти десет минути да обмислиш предложението.
Скоупс отново посегна към пицата, екранът изгасна.
Лампите пак светнаха. На Карсън му се виеше свят от възбуда. Нямаше представа защо сред толкова учени Скоупс е избрал точно него, обикновения специалист, който досега се е занимавал само със скучни лабораторни измервания. Какво значение имаше? Замисли се за реакцията на Пек, като научи, че Скоупс лично го е избрал за „Маунт Драгън“. Как ли щеше да изглежда тлъстото му лице, как ли щеше да поклати безвратата си глава в недоумение?
Завесите се дръпнаха с леко бръмчене, показвайки мократа земя под надвисналите сиви облаци. В далечината, на сивия хоризонт, се виждаше тъмната мараня от заводски пушек и бензинови изпарения — самият Ню Джърси. Някъде на запад се простираше пустинята, под вечно синьото небе, с далечни планини на хоризонта, където можеш да препускаш с дни, без да срещнеш човешко същество. Някъде сред тази пустиня се намираше „Маунт Драгън“ и вътре го чакаше жадуваното голямо откритие.
След десет минути, когато завесите отново се дръпнаха и екранът просветна, Карсън бе взел твърдо решение.
Карсън се качи на верандата, остави чантите си до вратата и се настани на един паянтов стол. Старото дърво изскърца и неохотно пое тежестта му. Карсън се облегна, изпъна крака и загледа просторната пустиня Хорнада дел Муерто.
Слънцето, тази нажежена пещ от горящ водород, се издигаше над бледосиния силует на планинската верига Сан Андрес. Лъчите на небесното светило проникнаха на верандата и Карсън почувства топлото им погалване по бузите си. Все още бе хладно — 18–20 градуса, но само след час температурата щеше да
