надвишава четирийсет. Тъмновиолетовото небе постепенно преминаваше в светлосиньо; скоро щеше да е бяло като нажежен метал.
Той погледна пътя пред къщата. Енгъл бе типично пустинно градче от Ню Мексико, не западащо, а вече мъртво. Къщите бяха голи като бели кутийки с полегати ламаринени покриви; имаше запустяло училище и поща, ред мъртви безлистни тополи. По пътя минаваха само гонени от вятъра тръни. От друга страна, Енгъл бе необичайно градче: цялото бе купено от „Джиндайн“ и се използваше само като изходен пункт за „Маунт Драгън“.
Карсън погледна хоризонта. Далеч на североизток, на края на петнайсетинакилометровата отъпкана ивица сред напечения от слънцето пясък и чакъл, която само някой местен индианец би нарекъл път, се издигаше комплексът, наречен официално Секретен пустинен научноизследователски център, но известен повече като „Маунт Драгън“ по името на скалистия вулканичен хълм наблизо. Това беше супермодерно обзаведената лаборатория на „Джиндайн“ за генетично инженерство и изследвания на особено опасни микроорганизми.
Карсън си пое дълбоко въздух. Тази миризма му беше липсвала най-много — аромата на прах и мескит1, миризмата на пустиня. Вече почти бе забравил Ню Джърси, имаше чувството, че е бил там преди цяла вечност. Че са го освободили от затвора, от зелен, претъпкан, мокър затвор. Въпреки че банката бе конфискувала имението на баща му до последния квадратен метър, той още смяташе тази земя за своя родна. Все пак това беше странно завръщане у дома — не за да се занимава с добитък, а да работи по таен проект в най-авангардната научна дисциплина.
На неясната граница между земята и небето се появи тъмно петно. След половин минута петното се увеличи — беше далечен облак прах. Карсън го погледа известно време, после стана. Влезе в разнебитената къща, изгълта остатъците от изстиналото си кафе и изплакна чашата.
Докато проверяваше дали не е забравил нещо, отвън се чу бръмчене на кола. Излезе и видя неясните очертания на „Хамър“, цивилната версия на бронетранспортьор. Колата спря и облакът прах се разсея.
От бронетранспортьора слезе някакъв мъж — дебел, с черна коса и лека плешивина на темето, носеше фланелка и бели къси панталони. Добродушното му, открито лице бе загоряло от слънцето, но голите му крака изглеждаха изненадващо бели над високите, тежки обувки. Той се приближи припряно, усмихна се и подаде дебелата си ръка на Карсън.
— Вие ли сте шофьорът? — попита младият учен. Изненада се от нежното стискане на ръката на новодошлия. Нарами чантата си.
— В известен смисъл, да — отвърна новодошлият. — Казвам се Сингър.
— Доктор Сингър! Не съм очаквал самият директор да дойде да ме вземе.
— Наричай ме Джон, моля те.
Сингър взе чантата му и я хвърли в отделението за багаж на бронираната кола.
— В „Маунт Драгън“ всички си говорим на ти — обясни. — Освен Най, разбира се. Добре ли спа?
— От осемнайсет месеца не съм спал по-добре.
— Извинявай, че не те взехме по-рано, но според правилата никой няма право да излиза от комплекса след мръкване. И никаква летателна машина не може да кацне в района, освен при спешни случаи. — Сингър погледна калъфа за банджо в краката на Карсън: — Петструнно ли е?
— Да.
Карсън вдигна калъфа.
— Как свириш? С три пръста? Със свити пръсти? В мелодичния стил?
Карсън пъхна банджото в колата. Погледна въпросително Сингър. Директорът се засмя:
— Значи ще се забавляваме. Хайде, скачай.
В бронетранспортьора въздухът бе застоял. Карсън се изненада от големината на седалките. Между двамата имаше почти една ръка разстояние.
— Чувствам се като в танк.
— Това е най-подходящото превозно средство за пустинята. Само отвесна скала може да го спре. Виждаш ли този индикатор? Това е налягането в гумите. Бронетранспортьорът има централна система за напомпване с компресор. С това копче гумите могат да се надуват или спускат в зависимост от терена. Всички бронетранспортьори са снабдени със свръхиздръжливи гуми, които не се срязват дори в напълно спуснато положение. Могат да издържат петдесет километра, дори да са спукани.
Излязоха от мъртвото градче и минаха през голяма порта. От двете й страни, докъдето ти поглед стига, се простираше телена ограда. На трийсетина метра дистанция в двете посоки по оградата имаше табелки:
— Влизаме в ракетния полигон „Уайтсандс“ — обясни Сингър. — Земята, на която е построен „Маунт Драгън“, е взета под наем от Министерството на отбраната. Това е ползата от сътрудничеството ни с военните.
Сингър се насочи на изток и даде газ по каменистия път. Зад бронетранспортьора се вдигна голям облак прах.
— За мен е чест, че дойде лично — каза Карсън.
— Няма защо. Използвам всяка възможност да се поразходя. Аз съм само директор, не забравяй. Останалите си имат много по-важна работа. Освен това така имаме възможност да поговорим. Аз съм може би един от петимата в света, които разбират темата на дисертацията ти: „Изкуствени обвивки: Промени на третичната и четвъртичната структура на протеините в белтъчната капсула на вирусите“. Блестяща работа.
— Благодаря.
От устата на бивш професор в Калифорнийския технически университет това не беше малка похвала.
— Разбира се, прочетох я едва вчера — продължи Сингър. — Скоупс ми я изпрати, както и цялата ти биография.
Сингър се облегна назад, хвана кормилото с една ръка. Пътуването ставаше все по-вълнуващо — бронетранспортьорът се носеше със сто и десет километра в час, плъзна се през една навята пясъчна ивица. Карсън си даде сметка, че кракът му натиска силно пода, сякаш имаше педал за спирачките. Този човек караше като баща му.
— Какво можеш да ми кажеш за проекта? — попита Карсън.
Сингър се обърна към него, изобщо не гледаше пътя:
— Какво точно искаш да знаеш?
— Ами, оставих спешно всичките си занимания, за да дойда тук. Мисля, че това оправдава любопитството ми.
Сингър се усмихна:
— В „Маунт Драгън“ ще имаме предостатъчно време за това.
Той погледна пътя точно когато минаваха покрай една юка, достатъчно близо и достатъчно дебела, за да отнесе огледалото. Сингър сви рязко, за да излезе пак на пътя.
— Тук сигурно си като у дома си.
Карсън кимна:
— Предците ми живеят тук от доста време.
— От векове, както разбирам.
— Да. Произхождаме от Кит Карсън. Като дете се препитавал с прекарване на добитък по Испанския път. Прапрадядо ми получил като дарение земя в окръг Идалго.
