— Сигурно селският живот ти е писнал, а?
Карсън поклати глава:
— Баща ми никак не го биваше да върти бизнес. Ако си беше гледал стопанството, всичко щеше да е наред. Той обаче все кроеше големи планове. По едно време реши да се занимава със създаване на нови породи крави. Така се запалих по генетиката. Това му начинание се провали, както всички останали, и банката конфискува земята.
Карсън замълча, загледа безкрайната пустиня пред себе си. Слънцето се беше издигнало по-високо, от жълто бе станало почти бяло. Две вилороги антилопи препускаха в далечината, на самия хоризонт. Сивите им тела едва се различаваха на фона на пустинята. Сингър безгрижно си затананика „Радостта на войника“.
След известно време на хоризонта се показа тъмно възвишение — конус от застинала лава. По ръба на кратера стърчеше гора от радио- и микровълнови предаватели. Като приближиха още, пред тях се откри многоъгълен комплекс от постройки непосредствено в основата на хълма; бели и гладки, те блестяха на утринното слънце като огромни кристали.
— Стигнахме — обяви гордо Сингър и забави ход. — Това ще е домът ти през следващите шест месеца.
Скоро приближиха метална ограда, отстрани се издигаше военна вишка, пред нея въздухът вече трептеше от жегата.
— В момента горе няма никой — каза весело Сингър. — О, има строги мерки за сигурност. Скоро ще се срещнеш с хората от охраната. Когато искат, вършат добра работа. Истинската ни защита обаче е пустинята.
Наближиха комплекса. Карсън очакваше да види грозни бетонни постройки, но те изглеждаха почти красиви — чисти и спретнати, огрени от слънцето.
Сингър забави още малко. Мина покрай една бариера и спря до кабината на пазача. Отвътре се появи цивилен мъж. Карсън забеляза, че леко накуцва.
Сингър свали прозореца и пазачът облегна мускулестите си ръце на стъклото и навря главата си вътре. Ухили се, дъвчеше усилено дъвка. Светлозелените му очи блестяха весело.
— Здравей, Джон — поздрави той, огледа внимателно колата, накрая фиксира Карсън. — Кого ни водиш?
— Това е новият ни сътрудник Гай Карсън. Гай, запознай се с Майк Мар от охраната.
Пазачът кимна, отново огледа колата. Върна личната карта на Сингър, после се обърна към Карсън:
— Документи?
Карсън му подаде документите, които му бяха казали да носи: паспорт, удостоверение за раждане и служебната карта от „Джиндайн“.
Мар ги прегледа, без да бърза.
— Портфейла, моля.
Карсън се намръщи:
— Искате шофьорската ми книжка?
— Целия портфейл, ако нямаш нищо против.
Мар се усмихна кратко. Карсън забеляза, че не дъвче дъвка, а голямо червено парче гума. Подаде му раздразнено портфейла си.
— Ще ти вземат и целия багаж — обясни Сингър. — Не се тревожи, ще ти върнат всичко до вечерта. Освен паспорта, разбира се. Него ще си получиш в края на шестте месеца.
Мар се отдръпна от колата и отнесе нещата на Карсън в снабдената с климатична инсталация будка. Имаше странна походка — замяташе десния си крак, сякаш всеки момент ще се откачи. След малко вдигна бариерата и им махна да влизат. След това започна да рови из портфейла на Карсън.
— Тук няма тайни, освен онези, които пазиш в главата си — каза с усмивка Сингър и потегли отново. — А и тях не е зле да пазиш по-внимателно.
— Защо е нужно това?
Сингър вдигна рамене:
— Така е при строго секретните проекти. Индустриален шпионаж, лоши отзиви в пресата и така нататък. Същите мерки като в института в Едисън, но десетократно по-строги.
Сингър спря на паркинга и изгаси мотора. Карсън слезе, вдиша дълбоко сухия пустинен въздух. Чувстваше се чудесно. Вдигна поглед — скалистите склонове на Маунт Драгън се издигаха на около половин километър от комплекса. Към антените и предавателите на върха му криволичеше новопрокаран път.
— Най-напред ще те разведа из целия комплекс — обяви Сингър. — След това ще се върнем в кабинета ми да пийнем нещо студено и да побъбрим.
Той тръгна.
— Този проект…
Сингър спря и се обърна.
— Скоупс не преувеличаваше ли малко? — попита Карсън. — Наистина ли е толкова важен?
Сингър присви очи, сякаш се взира в далечината.
— По-важен, отколкото си сънувал.
Лекционната зала „Пърсивал“ в Харвардския университет бе пълна до краен предел. Двеста студенти седяха по банките, едни записваха прилежно, други слушаха внимателно. Доктор Чарлс Левин крачеше зад катедрата; беше дребен човек с оскъдни кичури коса около преждевременно оплешивялото му теме. По сакото си имаше следи от тебешир; а по обувките му се виждаха бели петна, останали от предишната зима. Нищо във външния му вид обаче не намаляваше излъчването му. Докато говореше, той ръкомахаше оживено към нечетливите и разкривени биохимични формули и нуклеотидни последователности, надраскани по плъзгащите се крила на черната дъска.
В задната част на залата седяха няколко души с малки касетофони и видеокамери. Те не приличаха на студенти и на реверите им се виждаха журналистически пропуски. Присъствието на журналисти бе нормална практика — на лекциите на Левин, професор по генетика и председател на Фондацията за безопасност в генетиката, често избухваха интересни спорове. А „Генетична безопасност“, списанието на фондацията, отрано обявяваше деня и часа на лекциите.
Левин спря да се разхожда и се приближи до катедрата:
— С това завършвам въпроса за константата на Тюит и връзката й със смъртността в Източна Европа. Днес обаче искам да обсъдим още една тема. — Той се изкашля: — Може ли екрана, ако обичате?
Лампите загаснаха и от тавана пред черната дъска се спусна бял прожекционен екран.
— След малко ще ви покажа една снимка — продължи лекторът. — Нямам право да го правя и всъщност с това нарушавам Закона за държавната и служебна тайна. Всеки, който остане, ще бъде съучастник в това нарушение. Аз неведнъж съм правил такива неща. Ако сте чели „Генетична безопасност“, сигурно знаете какво имам предвид. Тази информация трябва да достигне до знанието на обществото, независимо на каква цена. Тя обаче не е свързана с темата на днешната лекция и затова не мога да ви карам да останете. Който не иска да присъства, може да излезе.
В тъмната зала се чуха шушукания и разлистване на тетрадки, но никой не стана.
Левин се огледа самодоволно. След това кимна на човека зад прожекционния апарат. На екрана се появи черно-бяла снимка.
Левин я погледна, светлината от апарата огря голото му теме. Той се обърна към аудиторията:
— Тази снимка е направена на 1 юли 1985 г. от спътника ТВ–17. Снимката още не е разсекретена, но мисля, че би трябвало да бъде.
Той се усмихна. От залата се чу нервен смях.
— Това е градът Новая Дружина в Западен Сибир. Ако обърнете внимание на дължината на сенките, ще разберете, че снимката е направена рано сутринта, най-подходящото време за въздушни фотографии. Забележете двете коли тук и пшеничените ниви.
На екрана се появи друга снимка.
— Благодарение на метода на сравнителната фотография на тази снимка се вижда абсолютно същото място след три месеца. Забелязвате ли нещо необичайно?
