път по-спокойно:
— Нямам нужда повече от прожекционния апарат.
Апаратът изгасна, в залата настъпи мрак.
— Приятели мои — продължи Левин, — настъпва повратен момент в съществуването ни на тази планета, а сме толкова заслепени, че не го виждаме. Населяваме Земята вече петстотин хиляди години, но едва през последните петдесет се сдобихме с такова познание, с което можем да навредим сами на себе си. Първо, с ядреното оръжие, а сега, по безкрайно по-опасен начин, с опитите си да променим живите организми. — Той поклати глава: — Има една стара поговорка: „Природата е най-строгият съдник.“ Случаят в Новая Дружина едва не причини гибелта на човешкия вид. И въпреки това, въпреки призивите на хора като мен, други фирми по целия свят си играят с вируси, прехвърлят гени между вируси, бактерии, растения и животни без никакви задръжки, без да се замислят за последствията. Разбира се, днешните водещи европейски и американски лаборатории са далеч по-добре оборудвани от тази в Сибир. Това може ли да ни служи за успокоение? Точно обратното.
— Учените в Новая Дружина са извършвали прости манипулации с прост вирус. Смъртоносният щам е бил създаден случайно. Днес, буквално зад тези стени, се извършват много по-сложни експерименти с много по-малко познати и по-опасни вируси.
— Преди години вирусологът Едуин Килбърн създаде теорията за максимално патогенния вирус, или МПВ. Според него МПВ трябва да е стабилен в околната среда като причинителя на полиомиелита, да притежава генетичната изменчивост на грипа, да има широк кръг гостоприемници като вируса на бяса и скрит инкубационен период като херпесния.
— Тази теория, едва ли не смехотворна навремето, сега звучи изключително сериозно. Такъв болестотворен организъм може да бъде създаден, а може би
Левин излезе иззад катедрата и се обърна към аудиторията:
— Политическите режими идват и си отиват. Границите се менят. Империи процъфтяват и се сгромолясват.
Той кимна и лампите отново светнаха.
— В следващия брой на „Генетична безопасност“ ще публикувам пълен доклад за случая в Новая Дружина — завърши Левин и започна да си събира нещата.
Студентите също наставаха и се заизнизваха към изхода. Репортерите от задните редове вече бяха тръгнали, за да подготвят материалите си.
В горната част на залата се появи млад мъж, започна да си проправя път надолу срещу тълпата. Най- сетне успя да се добере до катедрата.
Левин вдигна очи, огледа се внимателно.
— Мисля, че сто пъти съм ти казвал никога да не се приближаваш до мен на обществени места! — изсъска той на новодошлия.
Младежът се приближи, хвана го за лакътя и му прошепна нещо на ухото. Левин остави нещата си в куфарчето.
— Карсън ли? — възкликна. — Онзи умен младеж с вид на каубой, който постоянно прекъсваше лекциите ми, за да спори?
Събеседникът му кимна.
Левин замълча, стискайки замислено куфарчето си. После рязко го затвори.
— Господи — успя само да промълви.
Карсън погледна белите сгради, издигащи се сред пясъците на пустинята: чупки, гладки стени и куполи, сякаш изникнали от земята. Положението на сградите насред пустошта, без никаква зеленина, им придаваше особено нереално излъчване на чистота и безвремие. Повечето постройки бяха свързани с лабиринт от покрити алеи.
Сингър поведе новодошлия по един остъклен проход.
— Брент вярва, че архитектурата възбужда човешкия дух — обясни. — Никога няма да забравя, когато архитектът, как му беше името… Гуарески, дойде от Ню Йорк, за да „почувства“ мястото. — Сингър се подсмихна. — Дойде с мрежести обувки и костюм и с една много смешна сламена шапка. Този човек обаче е истински творец, признавам му го. Остана на палатка четири дни, преди да получи топлинен удар и да се върне в Манхатън.
— Хубаво е — отбеляза Карсън.
— Да. Въпреки неразположението си този човек успя да усети празнотата на пустинята. Настоя да няма никаква зеленина. Ние и без това нямаме вода. Искаше също така комплексът да е като част от пустинята, не да изпъква в нея. Очевидно не е забравил горещината. Мисля, че затова всичко е бяло: гаражът, складовете, дори постройката за генератора.
Той кимна към една дълга сграда с наклонен покрив.
— Там ли са генераторите? — попита удивено Карсън. — Прилича повече на художествена галерия. Този строеж сигурно е струвал цяло състояние.
— Няколко състояния. През 1985-та обаче парите не бяха чак такъв проблем. — Сингър поведе Карсън към жилищния комплекс, няколко ниски раздвижени постройки, събрани като парчета от мозайка. — Тогава имахме договор за деветстотин милиона долара с ОНРМО.
— С кого?
— Отдела за наука и развитие на Министерството на отбраната.
— Никога не съм чувал за него.
— Това е секретен отдел на министерството. След Рейгън го разформироваха. Заставиха ни да подпишем тонове декларации, че ще пазим държавната тайна. След това ни проучиха; Боже, какво проучване само! Обаждаха ми се приятелки, с които не съм поддържал връзка от двайсет години: „Някакви костюмирани типове ме разпитват за теб. С какво, по дяволите, си се захванал, Сингър?“ — Той се засмя.
— Значи ти си тук от самото начало.
— Да. Само научните сътрудници стоят по шест месеца. Предполагам, смятат, че не върша толкова много работа, че да се изчерпя психически. Аз съм най-старият тук, заедно с Най. И още неколцина, стария Павел и мъжа, с когото току-що се запозна, Майк Мар. Така или иначе, нещата тръгнаха по-добре, след като престанахме да работим за Армията. Военните са като трън в задника.
— Кога се откачихте от тях?
Сингър го въведе през врата от матово стъкло в една постройка отстрани на жилищния комплекс. Обля ги хлад. Влязоха в преддверие с покрити с плочки подове, бели стени и сиво-кафяви мебели. Сингър тръгна към друга врата.
— Отначало работехме само по военни поръчки — продължи той. — Затова сме на територията на ракетния полигон. Имахме задача да създаваме ваксини и антитоксини срещу вероятни съветски биологически оръжия. С разпадането на Съветския съюз приключиха и договорите. Това стана през 1990 г. Едва не загубихме лабораторията, но Скоупс използва умело политическите си връзки. Един Господ знае как го постигна, но успя да издейства трийсетгодишен договор за наем на парцела.
Двамата влязоха в дълга лаборатория. На флуоресцентната светлина блестяха няколко черни работни маси. Върху тях бяха подредени спиртни лампи, ерленмайерови колби, стъклени тръбички, стереомикроскопи и други обикновени лабораторни уреди. Карсън никога не беше виждал толкова чиста лаборатория.
— Това ли е работната лаборатория? — попита удивено.
— Не. Повечето работа се върши в следващото отделение. Това е за показ пред конгресмени и висши военни. Очакват да видят подобрена версия на учебна химична лаборатория и ние им я показваме.
