Бритън се обади от тъмнината горе, гласът й се извиси над грохота.
— Ели, бих искала да изляза на вечеря с теб. Не разбирам много поезията, но ще споделя с теб онова, което знам. Бих искала да го споделя.
Метеоритът потрепери и Глин се улови с две ръце — камъкът се накланяше ведно с кораба. Имаше спуснати въжета, привързани за ребрата на танка и той бързо завърза едно от тях около кръста си, за да задържи местоположението си. Захвана се отново с гаечния ключ. Четвърт оборот — това бе всичко, от което се нуждаеше. Клатенето на кораба се забави и той отново стисна дръжката на ключа.
— И бих могла да те обичам, Ели…
Глин спря изведнъж и се вторачи в Бритън. Тя се опита да каже още нещо, но гласът й бе удавен от надигащия се писък на изтормозения метал, който отекваше свирепо в огромното затворено пространство. Виждаше единствено малката й фигурка на мостчето над главата си. Златистата й коса се бе разпуснала, падаше свободно разбъркана върху раменете й и грееше в сумрака.
Докато я гледаше, той усети, че корабът не се изправя. Извърна поглед — първо към камъка, сетне към Пъпъп. Онзи се усмихваше, от дългите му тънки мустаци капеше вода. Глин усети как го облива вълна на ярост спрямо самия него за това, че не се бе съсредоточил върху непосредствения проблем.
— Ключът! — изкрещя той на Пъпъп, за да надвика писъка на метала.
Корабът бе силно накренен, звукът на метала — оглушителен. Извади джобния си часовник с ръка, която би искал да бъде по-устойчива — искаше да изчисли отново наклона; вдигна го, но часовникът се залюля напред-назад. Опита се да го успокои, но той се изплъзна от пръстите му и се разби о хълбока на камъка; зърна проблясъци на злато и стъкло, които се плъзнаха по червената повърхност и изчезнаха в дълбините.
Накреняването и едновременното плъзгане встрани се ускориха с жестока внезапност. Или това бе плод на въображението му? Не, това определено не можеше да бъде истина. Бяха заложили на двойното осигуряване, сметките бяха проверени и препроверени, всеки възможен вариант на провал бе взет предвид.
След това той почувства как метеоритът под него се раздвижи, чу се силен пукот, платната се раздраха, а шейната и паяжината рухна. Червеният цвят на метеорита изведнъж изпълни полезрението му — досущ като отворила се огромна рана; камъкът бе обвързан с оплели се въжета и метални проволки, изтръгнати нитове хвърчаха и рикошираха около него. Все още корабът се плъзгаше встрани, легнал вече почти на борд, накренявайки се още повече и повече. Той се закатери бързо, опитваше се да развърже въжето около кръста си, ала възелът бе толкова стегнат, толкова стегнат…
Последва неподдаващ се на никакво описание звук: сякаш небесата и бездната долу бяха изригнали едновременно. Танкът се разцепи в гейзер от искри и метеоритът се изтърколи в тъмнината — сякаш някакво лениво чудовище се преобърна — и го повлече със себе си. В следващия миг настъпи пълна тъмнина и той усети притока на студен въздух…
Чуваше се леко подрънкване на чаши, шепот. В тази мека вечер в четвъртък „Ламброази“ бе пълен с любители на изкуството и с богати парижани. Отвъд дискретната фасада на ресторанта тъмносивата есенна луна обгръщаше района Маре с нежно блещукане. Глин се усмихна на Сали Бритън, която седеше срещу него върху фината бяла дамаска.
— Опитай това — рече той, докато севритьорът отваряше бутилка „Вьов Клико“ и накланяше ледения поток към чашите им. Той взе чашата си и я вдигна. Тя се усмихна и произнесе тихо:
Провалът нямаше значение…
След което го обзе изумление, рецитацията бе удавена от злокобния смях на Пъпъп. А после цялата тази сцена се изпари в изригналия блясък на ярка и красива светлина.
84.
Протока Дрейк
19:55
Макфарлън се държеше с все сила за осигурителните въжета на спасителната лодка, която се носеше по високите върхове и дълбоките долини на обърканото вълнение. Рейчъл стискаше здраво ръката му. Последните двайсет минути преминаха в ужасяваща бъркотия: неочакваното напускане на мостика от Бритън; поемането на командването от Хауъл и заповедта му да напуснат кораба; събирането им на лодъчната палуба и мъчително трудното спускане на лодките в беснеещите вълни. След напрегнатите часове преследване, борба с бурята и с метеорита, тази последна бедствена ситуация възникна тъй бързо, че изглеждаше нереална. Огледа се за първи път в лодката. Със затворения корпус, малък входен люк и още по-малки илюминаторчета, тя напомняше уголемено торпедо. На руля беше Хауъл, той управляваше и двигателя; вътре бяха Лойд и около двайсетина членове на екипажа, включая пет-шест души, чиято лодка се бе откъснала от балките при спускането й и които бяха измъкнати от ледените вълни.
Макфарлън стисна още по-здраво въжето, тъй като лодката падна свободно от високо, удари се с трясък и рязко дръпна напред. Вместо да оре вълните като „Ролвааг“, дългата двайсетина метра лодка подскачаше върху тях като коркова тапа. Смайващите пропадания и мъчителните изкачвания по водните стени бяха изнурителни и всяваха ужас. Всички бяха мокри до кости, а онези, които бяха измъкнати от морето, забеляза Макфарлън, лежаха в безсъзнание. Брамбъл, слава Богу, също беше тук и се грижеше за тях, доколкото можеше.
Един офицер на носа укрепваше провизиите и спасителното имущество. Във водата под краката им се търкаляха и плуваха отломки. Всички страдаха от морската болест, а някои повръщаха неспирно. Никой от екипажа не говореше, всички изпълняваха задълженията си мълчешком. Здраво затвореният корпус на спасителната лодка ги защищаваше от външно влияние. Но Макфарлън виждаше как страхотните вълни безмилостно блъскат лодката.
Хауъл най-сетне се обади, гласът му прозвуча прегракнало във воя на вятъра и вълните. Държеше пред устните си преносима радиостанция, ала говореше толкова високо, че всички можеха да го чуят.
— До всички лодки, чуйте ме! Единственият шанс е да се насочим към ледения остров на югоизток и да изчакаме откъм подветрения му бряг бурята да стихне. Дръжте курс две-нула-нула, десет възла скорост и поддържайте непрекъснато визуален контакт. Активирайте аварийните радиоубуйове.
Трудно бе да се определи дали вървят нанякъде, но луната се бе появила отново — и от време на време Макфарлън зърваше през малките овални прозорчета слабите светлинки на другите две спасителни лодки, които се носеха по разпенените вълни, опитвайки се да не се изгубят из поглед. Когато се издигнеха на гребена на страховитите вълни, можеше още да види и „Ролвааг“ на около половин миля зад гърба им, клатеше се напред-назад сякаш на забавен каданс, аварийните му светлини ту изгасваха, ту светваха. Нито една лодка не бе спусната повече, след като тяхната флотилия от три „торпеда“ пое по пътя си преди броени минути. Не можеше да откъсне поглед от гигантския кораб, потънал в смъртоносната прегръдка на бурята.
Поредната голяма вълна се опита да повдигне танкера, ала този път „Ролвааг“ не помръдна, сякаш нещо го теглеше отдолу. Фронтът на вълната го накреняваше все повече и повече, а когато гребенът й се разчупи в пяна над него, корабът бавно полегна на борд. Макфарлън погледна Лойд. Бе извърнал изнуреното си лице и от „Ролвааг“, и от Макфарлън.
Ново подхвърляне; вълните заляха изцяло лодката; след това тя с мъка изплава и се закатери нагоре. Макар самият той да искаше също да извърне очи, Макфарлън усети как погледът му отново бе привлечен от големия кораб. Той все още лежеше неподвижен на хълбок. Дори когато гребенът на вълната отмина, той продължи да хлътва, повлечен все по-надолу и по-надолу от неизбежната тежест в търбуха си. Иззад оттеглящата се вълна надникна кърмата му и замрелите винтове. Далечен писък прониза рева на бурята. А след това носът и кърмата се отделиха и се издигнаха в кипналите в бяла пяна вълни. Проблесна дълбока,
