силна синя светлина, толкова ярка, че сякаш подпали морето отдолу и го обагри в неземно сияние. Огромен стълб пара разкъса повърхността на морето и се издигна като гъба; в горната си част се раздели на няколко шипа, които прободоха нощното небе. В този миг лодката потъна във водовъртежа на вълните, който скри ужасяващата гледка. След като тя изплава отново, вълните бяха тъмни и пусти. Корабът бе изчезнал.

Макфарлън се облегна назад; трепереше, повдигаше му се. Не посмя да погледне към Лойд. Глин, Бритън, три дузини хора от екипажа и работници от ЕИР бяха потънали с кораба… метеоритът, поел към дъното на две мили под тях… Той затвори очи и стисна по-здраво треперещата Рейчъл. Никога досега не бе усещал такъв студ, такова отчаяние, никога през живота си не бе изпитвал подобен страх.

Рейчъл прошепна нещо нечленоразделно и се наведе към него.

— Какво е това?

Тя му подаваше нещо.

— Вземи го — произнесе. — Вземи го.

В ръцете й бе компактдискът, който съдържаше данните от тестовете на метеорита.

— Защо? — попита той.

— Искам да го запазиш. Завинаги. Там са отговорите, Сам. Обещай ми, че ще ги откриеш.

Той мушна диска в джоба си. Това бе всичко, което им беше останало: неколкостотин мегабайта данни. Метеоритът бе изгубен завинаги за света; той вече бе погребан дълбоко в абисалната тиня на океанското дъно.

— Обещай ми — помоли отново Рейчъл.

Говорът й бе завален, сякаш бе упоена.

— Обещавам.

Той я притисна по-близо до себе си, усети топлината на сълзите й, които се стичаха върху ръцете му. Метеоритът бе изчезнал. Толкова хора бяха загинали. Но те двамата оцеляха, щяха да оцелеят завинаги.

— Заедно ще намерим отговорите — рече той.

Разчупващата се вълна се стовари върху лодката и я хласна встрани. Паднаха върху пода. Макфарлън чу как Хауъл крещи някаква команда в мига, в който още една сриваща се вълна връхлетя лодката, избута я странично и едва не я обърна. Лодката се изправи с трясък.

— Ръката ми! — изкрещя някакъв мъж. — Счупих си ръката!

Макфарлън помогна на Рейчъл да се върне върху тапицираната пейка и да се улови за въжените перила. Около тях ревяха вълните, които ги погребваха в пазвите си, а понякога лодката изцяло се потапяше под тях.

— Колко още остава? — извика някой.

— Две мили — отвърна Хауъл, който с мъка удържаше лодката на курса. — Приблизително.

Тежкият вятър обливаше илюминаторите с пръски и бе възможно само от време на време да зърнат черната нощ навън. Лактите, коленете и раменете на Макфарлън го боляха от блъскането о борда и тавана на малката лодка. Чувстваше се като топка за пинг понг в барабана на перална машина. Беше толкова студено, че изобщо не усещаше ходилата си. Реалността започна да се размива. Спомни си лятото, което бе прекарал край едно езеро в Мичиган. Седеше с часове на плажа, потопил крака в плиткото. Но водата никога не е бивала толкова студена… Забеляза, че нивото на ледената морска вода на дъното на лодката се повишава.

Взря се през малкото прозорче. Видя на неколкостотин метра светлините на другите две лодки, които подскачаха и се люлееха в морето. Понякога голяма вълна се сриваше върху тях и те с мъка си пробиваха път в нея, подмятани диво, кърмчиите се мъчеха да предотвратят преобръщането, а винтовете виеха лудо, изскочили извън водата. Гледаше, смазан от умора и страх описващите невероятни дъги антени, полукръговете на десетгалоновите резервоари за вода, които се блъскаха зад кърмата.

И тогава една от лодките изчезна. В един миг беше там, ходовите й светлини премигваха, докато се гмурваше в поредната вълна, а в следващия миг вече я нямаше; светлинките изчезнаха тъй рязко, сякаш някой ги бе изгасил с ключ.

— Изгубихме сигнала на радиобуя на лодка номер три, сър — докладва офицерът, който стоеше на носа на лодката.

Макфарлън усети как главата му се отпусна върху гърдите. Кой бе в тази лодка? Гарса? Стоунсайфър? Мозъкът му отказваше да работи повече. Част от него се надяваше те да потънат също тъй бързо; копнееше за бърз край на тази агония. Водата на дъното на лодката ставаше все по-дълбока. Той смътно осъзна, че потъваха.

А сетне вълните започнаха да утихват. Лодката все още се люлееше и подскачаше, но безкрайната процесия от водни планини под тях престана и вятърът постихна.

— Намираме се откъм подветрената страна на острова — рече Хауъл.

Косата му бе сплъстена на тънки кичури, униформата под щормовото облекло — прогизнала. Кръвта се смесваше с вода в розови ручейчета, които се стичаха по лицето му. Ала въпреки това, когато заговори, дрезгавият му глас бе твърд. Отново вдигна радиостанцията.

— Внимание всички! И двете лодки поемат бързо вода. Няма да останат дълго на вода. Имаме само един избор — да се прехвърлим с колкото е възможно повече припаси на ледения остров. Ясно ли е?

Малцина в лодката повдигнаха глави; това сякаш не интересуваше повечето от тях. Слабият лъч на лодъчния буй пробяга по ледения блок.

— Пред нас има малка ледена издатина. Ще насочим лодките право към нея. Люис на носа ще подаде на всекиго част от запасите и ще ви извежда по двама. Ако паднете във водата, измъквайте се веднага — студът ще ви убие до пет минути. Хайде сега, разпределете се по двойки.

Макфарлън притегли Рейчъл към себе си, след това се обърна и погледна Лойд. Този път той отвърна на погледа му — очите му бяха тъмни, кухи, обсебени.

— Какво направих? — прошепна дрезгаво той. — О, Боже мой, какво направих?

85.

Протокът Дрейк

26 юли, 11:00

Над ледения остров се зазори.

Макфарлън, който ту се унасяше в дрямка, ту се разбуждаше, дойде бавно на себе си. Най-сетне вдигна глава и ледът, сковал палтото му, изпращя. Около него оцелелите се бяха сгушили в малки групички, за да се топлят. Някои лежаха по гръб, лицата им бяха покрити със скреж, а очите — широко отворени и замръзнали. Други бяха наполовина изправени, на колене, но не мърдаха. „Сигурно са мъртви“, помисли си Макфарлън унесено, като на сън. Стотина души бяха тръгнали на път. А сега виждаше само около двайсетина.

Рейчъл лежеше пред него със затворени очи. Той с мъка се изправи седнал — снегът се плъзгаше под крайниците му. Вятърът бе стихнал, обгръщаше ги мъртвешка неподвижност, подчертавана от рева на прибоя под тях, който ръфаше бреговете на острова.

Пред него се простираше плато от тюркоазен лед, насечен от поточета, които се вдълбочаваха до дерета по криволичещия си път към краищата на острова. Хоризонтът на изток бе обагрен от кървавочервена линия, начупена от диханието на морето. В далечината хоризонтът бе осеян със сини и зелени айсберги, стотици на брой, досущ като скъпоценни камъни, неподвижни върху вълните, с блестящи на утринното слънце върхове. Това бе безкраен пейзаж от вода и лед.

Усещаше се ужасно сънлив. Странното бе, че вече не му беше студено. С мъка се опита да се разбуди. И сега бавно-бавно картината отново изплува пред очите му: слизането на острова, изкатерването в мрака по пукнатината до върха, окаяните опити да запалят огън, постепенното потъване в летаргия. Съществуваше и времето преди това — преди всичко това — но точно сега той не искаше да мисли за него. Точно сега светът му се бе свил до границите на този странен остров.

Тук, на върха му, нямаше усещането за движение. Бе твърд като суша. Голямата процесия от огромни вълни на изток бе вече по-кротка. След чернотата на нощта и сивото на бурята, всичко изглеждаше обагрено в пастелни цветове; синият лед, розовото море, оранжево-червеното море. Беше красиво, необикновено, извънземно.

Опита се да се изправи, но краката му не го послушаха и успя само да се вдигне на коляно, след което

Вы читаете Черен лед
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату