челото му избиват капчици пот.
— Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.
Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.
— Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?
Бритън се усмихна сдържано.
— Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?
Макфарлън кимна.
— Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат
— Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? — попита Макфарлън.
— Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи — до шейсет метра височина9.
— Господи — рече Макфарлън. — Водили ли сте кораб в тези води?
Бритън поклати глава.
— Не. Не съм и няма и да го направя.
Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.
— Чували ли сте някога за капитан Ханикът?
Макфарлън се замисли за миг.
— Не беше ли британски мореплавател?
Бритън кимна.
— Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна — чилийците ги наричат „тигрес“ — потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.
— Ледовата граница?
— Там водите на южния океан срещат замръзващите води около Антарктида. Океанографите го наричат зоната на Антарктическата конвергенция. Там започва ледът. Във всеки случай през нощта корабите на Ханикът били захвърлени върху брега на един от ледените острови.
— Досущ като „Титаник“ — рече тихо Амира.
Това бяха първите думи, които произнесе от няколко минути насам.
Капитанът я погледна.
— Не става дума за айсберг. А за леден остров. Айсбергът, потопил „Титаник“, е кубче лед в сравнение с онова, което можете да срещнете под Ледовата граница. Онзи, о който се разбили корабите на Ханикът, е бил с предполагаеми размери двайсет на четирийсет мили.
— Четирийсет мили ли казахте? — попита Макфарлън.
— Засичани са много по-големи, от космоса се виждат добре. Гигантски ледени плочи, откъснати от антарктическия шелф.
— Господи!
— От стоте оцелели дотам моряци може би трийсетина успели да се изкатерят на ледения остров. Събрали изхвърлените останки от корабите, стъкнали малък огън. През следващите два дни половината от тях умрели от измръзване. Трябвало да местят непрекъснато огъня, защото потъвал в леда. Започнали да халюцинират. Някои твърдели, че огромно забулено чудовище с коприненобяла коса и червени зъби отмъквало членовете на екипажа.
— Мили Боже! — рече погълнатият от енергичния акт на яденето Брамбъл. — Това си е направо от „Разказът на Артър Гордън“ на Едгар Алън По.
Бритън се сепна и го погледна.
— Точно така — рече тя. — Всъщност По е взел идеята тъкмо от този случай. Твърдяло се е, че онова създание е изяждало ушите, пръстите на краката и на ръцете и коленете, а оставяло останалите части от тялото пръснати по леда.
Докато слушаше, Макфарлън осъзна, че разговорите на съседните маси бяха стихнали.
— През следващите две седмици моряците измирали един по един. Скоро гладът свел броят им до десетина. И оцелелите приели единствения възможен избор.
Амира направи гримаса и пусна вилицата си, която издрънча върху чинията.
— Мисля, че знам какво ще последва.
— Да. Били принудени да ядат онова, което моряците евфемистично наричат „дългото прасе.“ Умрелите си другари.
— Очарователно — рече Брамбъл. — Доколкото знам, ако се сготви добре, е по-хубаво от свинското. Подайте ми агнешкото, моля.
— Може би седмица по-късно, един от оцелелите забелязал останките на кораб, които приближавали, подмятани от тежката вълна. Била кърмата на един от собствените им кораби, който се бил строшил на две по време на бурята. Хората започнали да спорят. Ханикът и още неколцина искали да опитат късмета си с остатъка от кораба. Ала той бил толкова дълбоко потънал във водата, че повечето не намерили куража да се отправят отново в морето с него. В крайна сметка Ханикът, боцманът му и един от палубните моряци намерили смелостта да се хвърлят във водата. Боцманът умрял от измръзване преди да може да се изкатери на борда. Ала Ханикът и морякът успели. За последен път зърнали острова вечерта, когато той поел на юг, носен от мъртвото вълнение — на юг, към Антарктида и забвението. И докато се стопявал в мъглата, им се сторило, че виждат забуленото създание, което разкъсвало оцелелите моряци.
— Три дни по-късно останките от потрошения кораб, на които се намирали, се натъкнал на рифовете на остров Диего Рамирес, югозападно от Хорн. Ханикът се удавил и само морякът успял да излезе на сушата. Оцелял като се хранел с миди, мъх, гуано от кормораните и водорасли. Поддържал постоянен огън от торфа в случай, че някой кораб евентуално мине наблизо. Шест месеца по-късно един испански кораб забелязал сигнала и го взел на борда си.
— Сигурно много се е зарадвал да види този кораб — рече Макфарлън.
— И да, и не — отвърна Бритън. — По онова време Англия и Испания водели война. Прекарал десет години в тъмницата в Кадис. Ала когато го освободили и се завърнал в родната си Шотландия, се оженил за двайсет години по-млада девойка и изживял остатъка от живота си като фермер, далеч от морето.
Бритън поспря, оглади ръбчетата на ленената кърпа с връхчетата на пръстите си.
— Този обикновен моряк — рече тихо тя, — е бил Уилям Макайл Бритън. Мой прадядо.
Отпи от чашата си с вода, попи с кърпата устните си и кимна на стюарда да поднася следващото блюдо.
13.
„Ролвааг“
27 юни, 15:45
Макфарлън се надвеси от перилата на главната палуба, за да се наслади на ленивото, почти незабележимо поклащане на кораба. „Ролвааг“ плаваше под баласт — спомагателните танкове бяха пълни с морска вода, за да се компенсира липсата на товар — и затова бордът му беше високо над повърхността. Вляво от него се издигаше кърмовата надстройка, монолитна бяла плоча, разнообразявана единствено от сълзливите очи на финестрините и далечните крила на мостика. На сто мили западно, зад хоризонта, бе
