Миртъл Бийч и ниският бряг на Южна Каролина.
Насъбраните около него петдесетина души съставяха екипажа на „Ролвааг“ — малка група, като се има предвид големината на кораба. Онова, което го порази най-силно, бе разнообразието: имаше африканци, португалци, французи, американци, китайци, индонезийци, които присвиваха очи на късното следобедно слънце и си шепнеха един другиму на половин дузина езици. Макфарлън почувства, че не бяха склонни да слушат глупости. Надяваше се Глин също да бе забелязал този факт.
Рязко избухване на смях се понесе над групата, Макфарлън се обърна и зърна Амира. Единственият човек на ЕИР тук, тя седеше с група голи до кръста африканци. Смееха се и разговаряха оживено.
Слънцето се спускаше към субтропичното море, потъваше в стената от облаци с прасковен цвят, които се издигаха като гъби на хоризонта. Морето бе мазно и гладко, с едва забележимо мъртво вълнение.
Една врата в надстройката се отвори и през нея премина Глин. Той бавно се изкачи и закрачи по централното мостче, което водеше до самия нос на „Ролвааг“ на триста метра разстояние. Зад него се появи капитан Бритън, следвана от старши помощника си и неколцина от старшите офицери.
Макфарлън наблюдаваше капитана с подновен интерес. Донякъде засрамената Амира му бе разказала цялата история след вечерята. Преди две години Бритън качила танкера си на рифа „Тримата братя“ пред Шпицберген. В танковете нямало нефт, но повредите на кораба били значителни. Съдът установил, че тогава Бритън била пияна. Макар да нямало доказателства, че пиенето й било причина за аварията — по всичко личало, че ставало дума за елементарна грешка на кърмчията — оттогава насам не й поверявали кораб. „Нищо чудно, че е приела това назначение“, помисли си Макфарлън като я гледаше как пристъпва напред. А и Глин сигурно е разбрал, че нито един капитан с добро положение не би се съгласил. Макфарлън поклати глава, обзет от любопитство. Глин не би оставил нищо на случайността, особено пък командването на „Ролвааг.“ Сигурно знаеше нещо повече за тази жена.
Амира се бе пошегувала по този повод по начин, който накара Макфарлън да се почувства неудобно.
— Не ми се вижда справедливо да се наказва целия кораб, заради слабостта на един човек — бе казала тя на Макфарлън. — Можеш да се обзаложиш, че и екипажът не е много доволен от това. Можеш ли да си ги представиш в моряшкия салет да посръбват по чаша вино с вечерята си? „Чудесно е, с точно толкова съдържание на танин, колкото трябва, нали?“ — довърши тя с кисела усмивка.
Над тях Глин вече бе доближил събралите се моряци. Спря, с ръце зад гърба, вторачен надолу към обърнатите към него лица на главната палуба.
— Аз съм Ели Глин — започна той с тих, монотонен глас. — Президент съм на Ефективни инженерни решения. Мнозина от вас знаят в общи линии целите на експедицията ни. Вашият капитан ме помоли да ви запозная с някои подробности. След като го сторя, с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.
Той огледа екипажа.
— Насочили сме се към най-южната точка на Южна Америка, за да вземем един голям метеорит за Музея на Лойд. Ако не грешим, това ще е най-големият метеорит, откриван досега. Както мнозина от вас навярно знаят, в хамбара е подготвена шейна, която да го поеме. Планът е много прост: закотвяме се в архипелага на нос Хорн. Моят екип с помощта на неколцина от вас ще изкопае метеорита, ще го транспортира до кораба и ще го постави върху шейната му. След това ще го доставим на Музея на Лойд.
Той замълча за миг и продължи:
— Някои от вас може би се безпокоят дали операцията е законна. Разполагаме с минна концесия за острова. Метеоритът е рудно образувание и няма да бъдат нарушени никакви закони. От друга страна, съществува потенциален практически проблем: Чили не знае, че вземаме метеорит. Но нека ви уверя, че възможността този проблем да възникне е съвсем малка. Всичко е проработено до най-малките подробности и не очакваме никакви затруднения. Островите от архипелага на нос Хорн са необитаеми. Най-близкото селище е Пуерто Уилямс, на петдесет мили разстояние. Дори чилийските власти да узнаят какво правим, ние сме готови да платим за метеорита значителна сума. Тъй че, както виждате, няма основание за тревога или дори за безпокойство.
Той отново млъкна, след което вдигна глава.
— Има ли въпроси?
Вдигнаха се десетина ръце. Глин кимна на най-близкия до него мъж — снажен моторист с омазнен комбинезон.
— Какво представлява този метеорит? — избоботи той.
Веднага го последва одобрителен ропот.
— Навярно е никеловожелязна маса, тежка около десет хиляди тона. Инертна буца метал.
— И какво му е толкова важното?
— Ние смятаме, че това е най-големият метеорит, открит досега.
Вдигнаха се още ръце.
— А какво ще стане, ако ни хванат?
— Онова, което правим е сто процента законно — отвърна Глин.
Изправи се мъж в синя униформа, един от корабните електротехници.
— Тая работа не ми харесва — рече той със силен йоркширски акцент.
Имаше гъста червена коса и буйна брада.
Глин изчака учтиво.
— Ако проклетите чилийци ни уловят, че си играем игрички с тяхното камъче, може да се случи Бог знае какво. А щом всичко е стопроцентово законно, тогава защо просто не купим от тях проклетия камък?
Глин изгледа мъжа без да мигне.
— Мога ли да узная името ви?
— Името ми е Люис — долетя отговорът.
— Защото, мистър Люис, от политическа гледна точка на чилийците ще бъде невъзможно да ни го продадат. От друга страна, те не разполагат с технологичния опит да го изкопаят от земята и да го преместят от острова, тъй че той просто ще си остане там, погребан, може би завинаги. В Америка той ще бъде изучен. Ще бъде изложен в музей, където всички да го видят. Ще бъде предаден на човечеството. Това не е част от културното наследство на Чили. Той би могъл да падне където и да е, дори в Йоркшир.
Другарите на Люис посрещнаха думите му с лек смях. Макфарлън доволен видя, че Глин изглежда спечелваше доверието им с прямотата си.
— Сър — обади се един дребничък мъж, от младшия команден състав. — Ами този авариен люк?
— Люкът — отговори спокойно Глин с равен, почти хипнотизиращ тон, — е съвсем крайна предпазна мярка. При почти невъзможната вероятност метеоритът да се освободи от гнездото си — да речем в жесток щорм — люкът ще ни даде шанса да облекчим баласта си, като изхвърлим метеорита в океана. Това е същото, като при моряците от деветнайсети век, които е трябвало да изхвърлят товара си зад борда при много лошо време. Ала шансът да се наложи да го изхвърлим е безкрайно малък. Идеята е преди всичко да бъде предпазен корабът и екипажът, дори ако цената за това е да изгубим метеорита.
— И как се задейства люкът? — извика друг моряк.
— Аз разполагам с ключа за това. Както и главният ми инженер Юджийн Рошфор и ръководителят по строителството Мануел Гарса.
— А капитанът?
— Беше сметнато за разумно тази възможност да остане в ръцете на персонала от ЕИР — отвърна Глин. — В крайна сметка това е нашият метеорит.
— Да, но това пък е нашият шибан кораб!
Ропотът на екипажа се издигна над шума на вятъра и дълбокото, приглушено бумтене на машините. Макфарлън погледна към капитан Бритън. Тя стоеше зад Глин със спуснати ръце и с каменно изражение.
— Капитанът се съгласи с тази необичайна уговорка. Ние построихме люка и ние знаем как да го задействаме. Ако възникне малко вероятната необходимост той да бъде използван, това трябва да се направи много внимателно, в точно избран момент и от хора, които са обучени да го направят. В противен случай корабът може да потъне със скалата. — Той се огледа. — Има ли още въпроси?
Последва неспокойно мълчание.
