Черен лед

чиновниците го гледаха със зле прикрит ламтеж. Глин щракна закопчалките и вдигна капака му, като се преструваше, че крие съдържанието му от чилийците. Вътре имаше още книжа и десетина пачки американски двайсетачки, стегнати с гумени ластичета. Глин извади половината и ги постави на масата.

— Това достатъчно ли е да се реши проблемът? — попита той.

Чиновникът се усмихна, облегна се назад и сбра пръстите си на куличка.

— Боя се, че не, сеньор. Разрешителните за минна дейност са скъпи.

Той отклони гнусливо поглед от куфарчето.

— Колко тогава?

Чиновникът се престори, че пресмята бързо на ум.

— Два пъти по толкова ще бъдат достатъчни.

Последва кратко мълчание. След това Глин бръкна в куфарчето, извади и останалите пачки и ги постави на масата.

На Макфарлън му се стори, че напрегнатата атмосфера изведнъж се разведри. Чиновникът събра парите от масата. Бритън изглеждаше обезпокоена, ала примирена. Двамината митничари до печката се усмихваха широко. Единствено изключение правеше новодошлият: поразителна фигура, която се бе вмъкнала в стаята по средата на преговорите и сега стоеше до вратата. Беше висок мъж с кафеникаво лице и остри като бръснач черти, проницателни черни очи, гъсти вежди и изострени уши, които му придаваха напрегнато, почти мефистофелско излъчване. Беше облечен в чиста, макар и избеляла униформа на чилийския военен флот и върху раменете му имаше някакви златни пагони. Макфарлън забеляза, че докато лявата му ръка бе спусната до тялото по военному, дясната бе изправена хоризонтално пред стомаха и дланта й бе извита като неволна, кафеникава запетая. Мъжът огледа чиновниците, Глин, парите на масата и устните му се свиха в лека презрителна усмивка.

Парите вече бяха разпределени на четири купчинки.

— А разписка? — попита Бритън.

— За съжаление ние не работим по този начин…

Митническият чиновник разпери ръце и отново се усмихна. Той бързо се отдръпна, плъзна една купчинка банкноти в писалището си, след това подаде двете други на мъжете на пейката.

— На отговорно пазене — обясни той на Глин.

Най-накрая митничарят взе останалата купчинка и я предложи на мъжа в униформата. Досега взрян отблизо в Макфарлън, той кръстоса здравата си ръка върху сакатата, но не посегна към парите. Чиновникът ги подържа известно време, а след това му заговори бързешком, шепнейки.

— Нада — отвърна високо униформеният.

После пристъпи напред и се обърна към групата с блеснали от омраза очи.

— Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко — каза той на чист, без акцент английски. — Но не можете. Аз не съм като тези корумпирани чиновници. Задръжте си парите.

Митничарите заговориха остро, размахаха пачката с пари към него.

— Ще я вземеш, глупако!

Чу се тихо изщракване — Глин внимателно затвори куфарчето.

— Не — отвърна униформеният и мина на испански. — Това е фарс и всички вие го знаете. Нас ни ограбват.

Той се изплю към печката. В заплашителната тишина, която последва, Макфарлън ясно дочу изплющяването и съсъкът, който последва попадането на плюнката върху горещата повърхност.

— Ограбват ли ни? — попита чиновникът. — Какво имаш предвид?

— Мислите си, че американците са дошли чак тук да търсят желязна руда, така ли? — попита онзи. — Тогава наистина сте глупаци. Те са тук за нещо съвсем различно.

— Кажи ни, команданте, защо тогава са дошли?

— На Исла Десоласион няма желязо. Могат да са тук само заради едно нещо. Злато.

След кратка пауза чиновникът се разсмя — с гърлен, невесел смях. Обърна се към Глин:

— Злато нали? — рече той малко по-остро от преди. — За това ли сте дошли тук? Да откраднете злато от Чили?

Макфарлън погледна към Глин. Слисан, забеляза как по лицето на Глин пробягва изражение на вина и откровен страх; това бе достатъчно, за да предизвика подозрение и у най-тъпия чиновник.

— Дошли сме да търсим желязна руда — рече Глин по най-неубедителен начин.

— Трябва да ви информирам, че разрешителното да се търси злато ще струва далеч по-скъпо — каза митничарят.

— Но ние сме тук за желязна руда.

— Хайде, хайде — рече чиновникът. — Да си говорим искрено и да не създаваме ненужни проблеми. Тази история за желязото…

Той се усмихна съучастнически.

Последва дълга пауза, заредена с очакване. След това Глин отново се закашля.

— При тези обстоятелства може би ще е правилно да се даде авторски хонорар. При условия, че цялата документация бъде уредена експедитивно.

Чиновникът зачака. Глин пак отвори куфарчето. Извади книжата и ги напъха по джобовете си. След това прокара длани по дъното на вече празното куфарче, сякаш търсеше нещо. Чу се приглушено изщракване и двойното дъно се отвори. Блесна нещо жълто, чието сияние се отрази върху лицето на изненадания митничар.

— Мадре де диос16! — прошепна той.

— Това е за вас — и за вашите колеги — сега — рече Глин. — При дебаркрането ни, след като сме минали митническия контрол и ако всичко мине добре — ще получите два пъти повече. Разбира се, ако до Пунта Аренас стигнат фалшивите слухове за открито злато, или ако на Исла Десоласион ни споходят нежелани посетители, ние няма да можем да завършим минната си операция. И вие няма да получите нищо повече.

Той кихна неочаквано и опръска куфарчето със слюнка.

Чиновникът бързо го затвори.

— Да, да. Ще се погрижим за всичко.

Чилийският команданте реагира свирепо:

— Погледнете се: досущ като кучета, наобиколили разгонена кучка.

Двамината митничари станаха от пейката и приближиха към него, като мърмореха нещо и сочеха куфарчето. Ала морският офицер се освободи от тях:

— Срамувам се дори да бъда в една стая с вас. Вие сте готови да продадете и собствените си майки.

Митничарят зад бюрото се обърна със стола си и се вторачи в него.

— Мисля, че ще е най-добре да се върнете на кораба си, команданте Валенар — рече с леден тон той.

Униформеният мъж изгледа свирепо всички в стаята един по един. След това, изправен и мълчалив, заобиколи масата, излезе и остави вратата отворена, да се блъска от вятъра.

— Ами той? — попита Глин.

— Трябва да извините команданте Валенар — каза митничарят, който отвори едно чекмедже, извади някакви книжа и официалния печат. Намастили го и след това бързо подпечата книжата, като очевидно гореше от желание да отпрати посетителите. — Той е един идеалист в страна на прагматици. Но той няма значение. Слухове няма да има, никой няма да прекъсне работата ви. Имате думата ми.

Той подаде книжата и паспортите.

Глин ги взе, понечи да тръгне, но се поколеба.

— Още нещо. Наели сме един мъж на име Джон Пъпъп. Имате ли представа къде можем да го намерим?

— Пъпъп ли? — Митничарят определено бе слисан. — Старикът? За какво ви е?

— Беше ни представен като човек, който познава много добре островите нос Хорн.

— Не мога да си представя кой ви е казал подобно нещо. За съжаление, преди няколко дни той получи