открит. А ти нямаше да имаш възможността да довършиш работата му.
Макфарлън се дръпна настрани, макар и да бе принуден да признае пред себе си, че Глин бе прав.
— Той ще ни бъде от голяма полза — рече Глин. — Това ви го гарантирам.
Макфарлън последва мълчаливо групата надолу по мрачния склон към пристанището.
19.
„Ролвааг“
14:50
Когато катерът излезе от протока Бийгъл и приближи „Ролвааг“, морето бе обгърнато от тежка, щипеща мъгла. Малката групичка седеше в кабината, скупчена върху надувните възглавници, почти без да разговаря. Пъпъп, подпрян между Глин и Сали Бритън, не даваше признаци на идване в съзнание. На няколко пъти обаче трябваше да му попречат да се килне на една страна и да се сгуши в памуклийката на капитана.
— Дали не се преструва? — попита капитанът, дръпна крехката на вид ръка на мъжа от ревера си и го бутна леко настрани.
Глин се усмихна. Макфарлън забеляза, че цигарите, раздиращата кашлица и насълзените очи вече ги нямаше; беше си възвърнал хладнокръвното поведение.
Пред тях, над гребените на едрия мъртвак, се появиха призрачните очертания на танкера: бордовете му се издигаха и издигаха, за да изчезнат след миг отново в подобната на супа атмосфера. Катерът спря до него и го вдигнаха с лодбалките. Когато се качиха на борда, Пъпъп започна да се размърдва. Макфарлън му помогна да се изправи върху несигурните си нозе във вихрушките на мъглата. „Едва ли тежи повече от четирийсет и пет кила“, помисли си той.
— Джон Пъпъп? — рече Глин с мек тон. — Аз съм Ели Глин.
Пъпъп улови ръката му и я раздруса мълчаливо. Тържествено се ръкува с всички наоколо, включително и с кърмчията на катера и двама изненадани палубни моряци. Последно, но най-дълго раздрусва ръката на капитана.
— Добре ли сте? — попита Глин.
Мъжът се огледа с блестящите си черни очи и поглади тънкия си мустак. Не изглеждаше нито изненадан, нито обезпокоен от непознатата обстановка.
— Мистър Пъпъп, сигурно се питате какво търсите тук.
Пъпъп изведнъж мушна ръка в джоба си и извади пачката мръсни банкноти; преброи ги, изсумтя доволен, че не са го ограбили, и ги прибра обратно.
Глин посочи към стюарда.
— Мистър Дейвис ще ви отведе в кабината ви, където можете да се измиете и да се преоблечете. Това устройва ли ви?
Пъпъп погледна с любопитство Глин.
— Може би не знае английски — промърмори Макфарлън.
Погледът на Пъпъп веднага го фиксира.
— Говори езика, дето кралят говори, ето какво говори.
Гласът му бе висок и мелодичен и макар Макфарлън да долови цяла фуга от акценти, сред тях определено преобладаваше кокни17.
— С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, след като се настаните — рече Глин. — Ще се срещнем в библиотеката утре сутрин.
След това кимна на Дейвис.
Без да рече нищо Пъпъп се обърна. Всички очи го проследиха, докато стюардът го водеше към задната надстройка. Над тях избумтя високоговорителят на кораба.
— Капитанът — на мостика! — долетя металическият глас на Виктор Хауъл.
— Какво има? — попита Макфарлън.
Бритън поклати глава:
— Да идем да разберем.
Мостикът бе обгърнат от вездесъщия сив облак мъгла. Нищо не се виждаше — дори палубата на кораба. Още докато пристъпваше през прага, Макфарлън долови напрегнатата атмосфера вътре. Вместо обичайния минимален състав, на мостика се бяха сбрали половин дузина офицери. От радиорубката се чуваше бързото тракане на компютърна клавиатура.
— Какъв проблем имаме, мистър Хауъл? — попита спокойно Бритън.
Хауъл вдигна глава от близкия екран.
— Радарен контакт.
— Кой е? — попита Макфарлън.
— Неизвестен. Не отговаря на повикванията ни. Съдейки по скоростта и отметката на радара, навярно е канонерка. — Отново се вторачи в екрана и натисна някакви бутони. — Прекалено далеч е, за да се види добре с инфрачервения визьор.
— Къде се намира? — попита Бритън.
— Изглежда се върти в кръг, сякаш търси нещо. Почакайте, курсът му се стабилизира. Разстояние осем мили, истински курс едно-шест-нула, приближава. Електронната уредба засича радарно излъчване. Засечени сме.
Капитанът бързо приближи до него и се взря в радара.
— Те са на ППНД. Време до сблъсъка?
— При сегашната му скорост и курс — дванайсет минути.
— Какво означава тази бъркотия от съкращения? — попита Макфарлън.
Бритън го погледна.
— ППНД — постоянен пеленг и намаляваща дистанция.
— Курс на сблъскване — прошепна Хауъл.
Бритън се обърна към третия помощник, който бе на командния пулт.
— Имаме ли ход?
Офицерът кимна.
— Парата е вдигната, госпожо. В момента сме на динамично позициониране.
— Съобщете на машината да вдигне обороти.
— Слушам.
Помощникът вдигна черната слушалка и набра номера. Корабът леко потрепери, след като машините вдигнаха обороти. Зазвъня алармената инсталация против сблъскване.
— Ще предприемем ли действия за избягване на сблъсъка? — попита Макфарлън.
Бритън поклати глава.
— Прекалено сме големи за това, дори да управляваме с помощта на машините. Но поне ще се опитаме.
Високо горе, на радарната мачта, оглушително избуча сирената на кораба.
— Курс — непроменен — докладва Хауъл, без да отлепя лице от гумената „качулка“ на радара.
— Рулят слуша — докладва третият помощник.
— В средата руля — нареди Бритън, отправи се към радиорубката и отвори сивата метална врата. — Някакъв резултат, Банкс?
— Не отговаря.
Макфарлън отиде към предните прозорци. Бавно, с премерен ритъм чистачките смиваха слоя мъгла и суграшица, който веднага се образуваше отново. Слънцето се мъчеше да пробие плътната марля отвъд стъклата.
— Не могат ли да ни чуят? — попита той.
— Разбира се, че могат — отвърна тихо Глин. — Знаят много добре къде се намираме.
— Курс — непроменен — докладва тихо Хауъл, все още взрян в радара. — Сблъсък след девет минути.
— Изстреляйте ракети по посока на кораба — нареди Бритън, която се бе върнала при пулта за управление.
Хауъл препредаде заповедта и Бритън се обърна към вахтения помощник.
— Слуша ли руля?
