Валенар се наведе над бюрото, извади носна кърпа от джоба си и внимателно я уви около ранения пръст.
— Моля, седнете — рече той.
Търговецът седна, простенваше тихо, а челюстите му трепереха от страх.
— И за двама ни ще бъде от полза, ако отговаряте на въпросите ми бързо и точно. Така, купихте ли устройство като това, което описах?
— Да, купих го — отвърна мигновено мъжът. — Имах такъв инструмент, команданте.
— И кой го купи от вас?
— Американски художник — отговори той и леко положи ранения си пръст в другата си длан.
— Художник ли?
— Скулптор. Искал да направи от него модерна скулптура и да я покаже в Ню Йорк. Беше ръждясало нещо, безполезно за други цели.
Валенар се усмихна.
— Значи американски скулптор. И как се казваше?
— Не ми каза името си.
Валенар кимна, все още усмихнат.
Търговецът вече изгаряше от желание да каже истината.
— Разбира се. А сега кажете ми, сеньор… — но аз пропуснах да попитам за вашето име. Колко невежливо от моя страна.
— Торнеро,
— Сеньор Торнеро, кажете ми от кого купихте инструмента?
— От един местисо.
Валенар замълча за миг и попита:
— Местисо ли? Как се казваше?
— Съжалявам… но не знам.
Валенар се намръщи.
— Не знаете името му? Останали са съвсем малко местисоси, а още по-малко пък идват в Пунта Аренас.
— Не мога да си спомня, команданте, наистина не мога.
Гледаше като обезумял, докато отчаяно ровеше в паметта си. По напомаденото му чело се появиха поточета пот.
— Не беше от Пунта Аренас, беше някъде от юг. Името му беше странно.
Изведнъж на Валенар му хрумна нещо.
— Не беше ли Пъпъп? Хуан Пъпъп?
— Да! Благодаря ви, благодаря ви, команданте, че освежихте паметта ми. Пъпъп. Това беше името му.
— Каза ли къде е намерил инструмента?
— Да, каза, че го намерил на Ислас де Хорнос. Не му повярвах. Защо нещо толкова ценно ще бъде намерено чак там?
Мъжът вече бърбореше толкова бързо, сякаш думите не успяваха да излязат навреме.
— Мислех си, че се опитва да вземе по-добра цена. — Лицето му се оживи. — А сега си спомням, че имаше и кирка, и някакъв странен на вид чук.
— Странен на вид чук ли?
— Да. Единият му край бе изтънен, удължен и закривен. Имаше и кожена торба с камъни. Американецът купи също и всички тези неща.
Валенар се наведе нетърпеливо над писалището си.
— Камъни ли? Вие погледнахте ли ги?
— Да, господине, разбира се. Погледнах ги.
— Злато ли бяха?
— О, не. Нямаха никаква стойност.
— Аха. А вие сигурно сте геолог, за да знаете дали имат стойност.
Макар тонът на Валенар да беше благ, мъжът се сви на стола си.
— Команданте, показах ги на сеньор Алонсо Торес, който държи магазина за скални породи на Кале Колинас. Помислих си, че биха могли да бъдат някаква ценна руда. Но той каза, че нямали стойност. Каза, че мога да ги изхвърля на боклука.
— И откъде знаеше това?
— Той знае, команданте. Той е специалист по камъни и минерали.
Валенар отиде бавно до финестрина — побелял и ръждясал, заливан толкова години от солената вода.
— Каза ли какви точно са камъните?
— Каза, че не били нищо особено.
Валенар се обърна към търговеца.
— Какви бяха на вид?
— Бяха просто камъни. Грозни камъни.
Валенар затвори очи, опитваше се да потисне гнева, който се надигаше у него. Щеше да бъде неподобаващо да избухне пред посетител тук, на собствения си кораб.
— Може да ми е останал още някой в магазина, команданте.
Валенар отново отвори очи.
—
— Сеньор Торес запази един от камъните за по-нататъшни изследвания. Върна ми го, след като американецът купи инструмента. Известно време го използвах да затискам разни книжа. Аз също се надявах, че може да се окаже ценен, въпреки твърденията на сеньор Торес. Може би ще мога да го намеря.
Команданте Валенар неочаквано се усмихна. Извади от устата си незапалената пура, огледа крайчето й и я запали с клечка кибрит от дървената кутия на писалището.
— Бих искал да купя камъка, за който говорите.
— Интересувате се от този камък? За мен ще бъде чест да ви го подаря. Нека не говорим за покупки, команданте.
Валенар се поклони леко.
— Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, сеньор, до магазина ви и да приема този мил подарък.
След това дръпна силно от пурата си и много любезно изведе търговеца от кабината си в зловонния централен коридор на „Алмиранте Рамирес“.
29.
„Ролвааг“
9:35
Сондата бе поставена на лабораторната маса, обгорената й глава лежеше върху „възглавница“ от бял найлон. Редица от лампи над нея къпеха корпуса й в синкав цвят. До нея бяха подредени инструменти за вземане на проби, всеки в запечатана найлонова опаковка. Облеченият в работно облекло Макфарлън нахлузи хирургическата маска на главата си. В протока бе необичайно спокойно. В тихата лаборатория бе дори трудно да се повярва, че се намираха на борда на кораб.
— Скалпел, докторе? — попита Амира с приглушен от маската си глас.
Макфарлън поклати глава.
— Сестра, мисля, че този пациент го изпуснахме.
Амира изкудкудяка съчувствено. Зад нея Ели Глин наблюдаваше със скръстени ръце.
Макфарлън премести електронния микроскоп със стерео вариообектив и го извъртя над масата. Силно увеличената картина на главата на сондата се появи с премигване на екрана на близката компютърна работна станция: пейзаж като от Армагедон, с прогорени каньони и стопени хребети.
— Хайде да изгорим един — рече той.
— Разбира се, докторе — рече Амира и мушна един празен CD-диск в устройството на машината.
