съпротивление, атомно тегло, валенция, неща от този сорт. Първо нагряхме мостра, за да открием точката на топене. Стигнахме до над петдесет хиляди градуса по Келвин22, при които се изпари златният субстрат. Материалът си остана твърд.
Глин бе полупритворил очи. Прошепна:
— Ето защо е оцелял при удара.
— Точно така — рече Амира.
— След това опитахме да използваме мас-спектрометър, за да открием атомното му тегло. Поради високата точка на топене, експериментът не сполучи. Дори и с микроскопа не успяхме да го накараме да остане достатъчно дълго в газообразно състояние, за да проведем опита.
Макфарлън прехвърли няколко страници.
— Същото се отнася и за специфичното му тегло. Микросондата не ни даде достатъчно голямо парче, за да го установим. Изглежда е химически неактивен — атакувахме го с всякакви разтворители, киселини и реактиви, които можахме да намерим в лабораторията при стайна температура и налягане, както и при високи температури и налягания. Тотално инертен. Досущ като благороден газ, само дето е твърд. Никакви електрони, които да проявят валенцията му.
— Продължавайте.
— След това го свързахме с кабели, за да установим електромагнитните му свойства. И точно тук дойде изненадата. Най-общо казано, метеоритът изглежда е свръхпроводник при стайна температура: електричеството протича през него без всякакво съпротивление. Вкарвам в него ток и той ще си циркулира там до безкрай, освен ако нещо не го принуди да излезе.
Ако се бе изненадал, Глин изобщо не показа признаци за това.
— След това го облъчихме с неутронен лъч. Това е стандартен тест за непознат материал: неутроните предизвикват материала да излъчва рентгенови лъчи, които ти казват какво има вътре в него. Но в този случай неутроните просто изчезнаха. Погълна ги. Няма ги. По същия начин реагира и на лъч протони.
Сега вече Глин повдигна вежди.
— Това е все едно да стреляш с четирийсет и четири калибров куршум магнум по лист хартия и куршумът да изчезне в хартията — рече Амира.
Глин я погледна:
— Някакво обяснение?
Тя поклати глава.
— Опитах да направя квантово-механичен анализ на онова, което може би става. Никакъв резултат. Всичко това изглежда невъзможно.
Макфарлън продължи да прелиства страниците с бележките си.
— Последният тест, който направихме, бе за дифракция на рентгеновите лъчи.
— Обясни — прошепна Глин.
— Насочваш през материала рентгенови лъчи, след това си съставяш картина на различните модели на дифракция, които се получават. Компютърът обръща обратно тези модели и ти казва какъв вид кристална решетка ги е предизвикала. Е, добре, ние получихме изключително странен модел — на практика фрактален. Рейчъл написа програма, която се опита да пресметне що за кристална решетка би предизвикала такъв модел.
— Програмата все още се опитва — рече Амира. — И навярно вече се е задръстила. Ужасни изчисления, ако изобщо могат да бъдат извършени.
— Още нещо — продължи Макфарлън. — Използвахме анализ на полуразпада, за да датираме коезита от терена. Сега сме наясно с времето, когато метеоритът е паднал: преди трийсет и два милиона години.
Докато слушаше, погледът на Глин бавно се отпусна надолу, към замръзналата земя.
— Заключения? — попита най-сетне той съвсем тихо.
— Предварителни са — уточни Макфарлън.
— Ясно.
Макфарлън пое дълбоко дъх.
— Чували ли сте за хипотетичния „остров на стабилност“ в Менделеевата таблица?
— Не.
— Години наред учените търсят все по-тежки и тежки елементи, разположени по-високо в периодичната таблица. Повечето от онези, които са открили, са с много кратък живот: съществуват само няколко милиардни от секундата, преди да се разложат и да се превърнат в някой друг елемент. Но съществува теория, че високо, много високо в периодичната таблица би могло да съществуват елементи, които са стабилни — които не се разпадат. Остров на стабилност. Никой не знае какви свойства би трябвало да имат тези елементи, но биха били изключително странни и много, много тежки. Не биха могли да бъдат синтезирани дори и чрез най-големия ускорител на елементарни частици.
— И ти смяташ, че това би могло да бъде такъв елемент?
— Всъщност съм доста сигурен в това.
— Как би могъл да бъде създаден такъв елемент?
— Единствено чрез най-мощното явление в познатата ни вселена — хипернова.
— Хипернова ли?
— Да. Тя е много по-голяма от суперновата. Появява се, когато гигантска звезда се свива в черна дупка или когато две неутронни звезди се сблъскат, за да формират черна дупка. За около десет секунди една хипернова излъчва повече енергия, отколкото цялата вселена. Подобно нещо би могло да притежава достатъчно енергия, за да създаде тези странни елементи. Освен това би имала достатъчно енергия, за да ускори този метеорит в космоса със скорост, която да го пренесе през огромни пространства между звездите и да го докара до Земята.
— Междузвезден метеорит — рече Глин с равнодушен тон.
Макфарлън забеляза с изненада краткото, но изразително споглеждане между Глин и Амира. Веднага усети как се напряга, ала Глин само кимна.
— Вие ми предложихте повече въпроси, отколкото отговори.
— Предостави ни само дванайсет часа.
Последва кратко мълчание.
— Да се върнем към по-основните въпроси — рече Глин. — Опасен ли е?
— Мисля, че няма за какво толкова да се безпокоим — каза Амира. — Не е радиоактивен или реактивен. Напълно инертен е. Смятам, че е безопасен. Не бих рискувала обаче с него по отношение на електричеството. След като е свръхпроводник при стайна температура, той има могъщи и странни електромагнитни свойства.
Глин се извърна.
— Доктор Макфарлън?
— Имаме маса противоречия — отвърна Макфарлън, като се опита да запази неутрален тон. — Не сме открили нищо определено опасно. Но пък не сме доказали, че е и напълно безопасен. В момента върви втора поредица тестове и ако те хвърлят допълнителна светлина, ще ти съобщим. Но ще са необходими не дванайсет часа, а години, за да се отговори на тези въпроси.
— Разбирам. — Глин въздъхна — тих, съскаш звук, който при всекиго другиго би бил изтълкуван като знак на раздразнение. — Най-случайно и ние открихме нещо за метеорита, което би могло да бъде интересно за вас.
— Какво е то?
— Първоначално предполагахме, че ще е с обем около хиляда и двеста кубически метра, или около 12 метра в диаметър. Гарса и екипът му картираха външните контури на метеорита, докато прокопаваха тези тунели. Оказа се, че метеоритът е много по-малък, отколкото смятахме. Диаметърът му е само около седем метра.
Макфарлън се опита да осъзнае този факт и да го подреди до другите. Без да ще почувства известно разочарование. Не беше много по-голям от изложения в Ню Йорк Анигито.
— На този етап е трудно да се измери масата му — продължи Глин. — Но всички данни сочат, че метеоритът все пак ще тежи най-малко десет хиляди тона.
