Черен лед

Макфарлън изведнъж забрави за разочарованието си.

— Това означава, че има специфично тегло от…

— Господи, най-малко седемдесет и пет — намеси се Амира.

Глин вдигна вежди.

— И какво означава това?

— Двата най-тежки известни елементи са осмий и иридий — поясни Амира. — Те имат специфично тегло около двайсет и две. А при специфично тегло от седемдесет и пет, този метеорит е три пъти по-плътен от който и да е известен на Земята елемент.

— Ето ти го доказателство — прошепна Макфарлън.

Усети как сърцето му се разтупка.

— Моля?

Тежестта сякаш се бе стоварила изведнъж върху раменете на Макфарлън. Погледна Глин в очите.

— Вече не може да има съмнение. Междузвезден е.

Изражението на Глин си остана непроницаемо.

— Няма начин нещо с такава плътност да е с произход от нашата слънчева система. Трябва да е дошло от някъде другаде. От място във Вселената, което много се различава от нашето собствено. От район на хипернова.

Възцари се продължително мълчание. Макфарлън чуваше как работниците викат в далечните тунели, чуваше и приглушените удари на пневматичните чукове и съскането от заварките. Най-сетне Глин се прокашля:

— Доктор Макфарлън — започна тихо той. — Сам. Извинявай, ако ти се сторя изпълнен със съмнения. Разбери, че ние действаме извън параметрите на който и да е познат модел. Няма прецедент, от който да се ръководим. Разбирам, че не разполагахте с достатъчно време да проведете тестовете си. Но прозорецът на възможностите ни е на път да се затвори. Искам да чуя най-добрата ти преценка — като учен, и като човек — дали е безопасно да продължим или трябва да прекратим операцията и да си вървим у дома.

Макфарлън пое дълбоко дъх. Разбираше какво иска от него Глин. Ала осъзнаваше също така, доста ясно, онова, което Глин не доизказа. „Като учен и като човек…“ Глин го молеше да погледна на въпроса обективно — не като човек, който преди пет години бе предал приятеля си точно заради подобен случай. През съзнанието му преминаха мигновено няколко картини: Лойд, който крачи пред пирамидата си; блесналите черни очи на командира на разрушителя; натрошените, избелели кости на мъртвия му партньор.

Макфарлън започна бавно:

— Лежал е тук трийсет и два милиона години без да създава очевидни проблеми. Но истината е, че ние не знаем. Единственото, което мога да кажа, е, че това е научно откритие от най- голяма важност. Дали си струва риска? Нищо наистина голямо никога не се постига без риск.

Погледът на Глин се зарея сякаш някъде много далеч. Изражението му бе както винаги неразгадаемо, но на Макфарлън му се стори, че бе изрекъл мислите, които вълнуваха този мъж.

Глин извади джобния си часовник, отвори го с рязко движение на китката си. Беше взел решение.

— Ще вдигнем скалата след половин час. Рейчъл, ако ти и Джийн проверите сервовръзките, ще бъдем готови.

Макфарлън усети как изведнъж го облива емоционална вълна — на вълнение или на очакване? Не беше сигурен.

— Всички трябва да сме горе за тези тестове — каза Гарса и погледна часовника си. — Никой не бива да остане тук.

Емоцията изведнъж стихна.

— Стори ми се, ти каза, че всичко тук било напълно безопасно — рече Макфарлън.

— Двойно осигуряване — промърмори Глин.

След което поведе групата от подземния склад по тесния тунел.

32.„Ролвааг“9:30

Доктор Патрик Брамбъл си лежеше уютно в койката и четеше „Кралицата фея“ от Спенсър. Танкерът се люлееше кротко в залива, а дюшекът бе приятно мек. Температурата на медицинския сектор бе надута на трийсет градуса: точно както му харесваше. Всички, с изключение на намаления екипаж, бяха на брега, подготвяха се да вдигнат метеорита, и на кораба бе тихо. Не усещаше никакъв дискомфорт, нищо на света не можеше да го разтревожи — освен може би това, че ръката, с която държеше книгата пред лицето си през последния половин час, бе започнала да изтръпва. Но това бе проблем, който имаше лесно решение. С доволна въздишка премести книгата в другата си ръка, обърна страницата и потъна отново в елегантните дактили на Спенсър.

След това се сепна. Имаше всъщност още едно безпокойство. Погледът му неохотно се спря на отворената врата, мина по коридора към медицинската лаборатория в дъното му. Върху блестящата метална носилка лежеше синият сандък за събрани доказателства, отключен, но с неотворен капак. В него имаше нещо окаяно, почти укорително. Глин искаше да приключи с изследването му до края на деня.

Известно време Брамбъл само го гледа. След това остави книгата настрани, надигна се от койката си и оправи хирургическото си облекло. Макар и рядко да практикуваше медицина, а дори още по-рядко да оперираше, той с наслада носеше хирургическите дрехи и никога не ги сваляше, когато беше буден. Намираше тази униформа за много по-плашеща, отколкото полицейската, и съвсем малко по-невинна от тази на мрачните касапи. Хирургическите одежди, особено когато са опръскани с кръв, имаха свойството да съкращават времетраенето на посещенията при него и да свиват до минимум ненужните разговори.

Той излезе от кабината си и пое по дългия коридор на медицинския сектор, като оглеждаше отворените врати от двете му страни. В чакалнята нямаше никого. Десетте легла в лазарета бяха до едно празни. Съвсем задоволително.

Влезе в лабораторията, изми ръцете си над големия умивалник, след това изтръска водата от пръстите си, докато се въртеше в кръг в неуместно подражание на свещеник. Включи с лакът сешоара и заразтърква възлестите си стари ръце пред топлия въздушен поток. Докато правеше това, погледът му пробяга по близката лавица с опърпани книги: излишъците от кабината му. Над тях бе окачил две картини: изображение на Иисус Христос с огъня и тръните на светото сърце; както и малка, избеляла фотография на две еднакви момченца в моряшки костюмчета. Картината на Христос му напомняше за много неща, някои от които противоречащи си, но винаги — интересни. А снимката, на която бе с брата си — близнак, Саймън, убит от уличен бандит в Ню Йорк, му напомняше защо изобщо не се бе оженил и не бе имал деца.

Извади чифт гумени ръкавици, включи подходящото осветление и завъртя увеличителното стъкло на място над носилката. След това отвори сандъка и се вгледа неодобрително в купчината кости. Още от пръв поглед забеляза, че някои липсваха, останалите бяха нахвърляни както дойде, без да се съобразяват с анатомията. Поклати съсухрената си глава в знак на неодобрение към некомпетентното човечество.

Заизважда костите, идентифицираше ги и ги поставяше на местата им върху носилката. Нямаше много признаци за поражения, нанесени от животни, ако се изключи изгризването тук-там от гризачи. След това челото му се сбърчи. Броят на счупванията, настъпили преди смъртта, бе необичаен, дори забележителен. Той се спря с парче кост на половината път от сандъка към носилката. След това още по-бавно я пусна на металната повърхност. В пълната тишина на лабораторията Брамбъл отстъпи назад, скръсти ръце и се вторачи в останките.

Още от детството му в Дъблин майка му си мечтаеше като пораснат двете й близначета да станат лекари. Мама Брамбъл бе неустоима природна стихия и тъй, Патрик и брат му Саймън постъпиха в медицински университет. Докато Саймън харесваше професията си и получи висока оценка като диагностик в Ню Йорк, Патрик търсеше утеха от нея в литературата. С годините той се насочи към корабите, в последно време — към големите танкери, където екипажите бяха малки, а жилищните условия — комфортни. И дотук „Ролвааг“ бе отговорил напълно на очакванията му. Нямаше върволица от счупени крайници, вилнееща треска или обичайните случаи на трипер. Като се изключат няколко пристъпа на морска болест, една инфекция на синусите и, разбира се, параноята на Глин относно ловеца на метеорити, той бе оставен на мира да си чете книгите. Досега.