Но като гледаше сбирката от натрошени кости, Брамбъл почувства как се заражда нехарактерно за него любопитство. Тишината в лабораторията бе нарушена от подсвиркваната мелодия на „Потомъкът на Шилелаг“.
Вече по-бързо, ускорил и темпото на мелодията, Брамбъл приключи с подреждането на скелета. Изследва вещите: копчета, парчета от дрехи, стар ботуш. Имаше, разбира се, само един ботуш; гламавите търсачи бяха пропуснали другия. Както и дясната ключица, парче от слабинната кост, лъчевата кост на лявата ръка, китките… Направи си на ум списък на липсващите кости. Поне черепът беше налице, макар и натрошен на няколко парчета.
Наведе се по-близо. Той също бе осеян с паяжината на получени преди смъртта фрактури. Рамката на орбитите бе тежка; долната челюст — силна, определено костите бяха на мъж. Ако се съди по свързващите костите шевове, трябва да е бил на трийсет и пет, може би — четирийсет години. Нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет, но с яка конструкция, с добре развити връзки на мускулите. Не ще и съмнение — благодарение на години полева работа. Това съвпадаше с профила на планетарния геолог Нестор Масънкей, който Глин му беше дал.
Много от зъбите бяха избити от корен. Изглежда горкият човек бе изпаднал в толкова силни конвулсии по време на предсмъртния си гърч, че бе строшил всичките си зъби и дори бе пукнал челюстта.
Все още подсвирквайки си, Брамбъл насочи вниманието си към останалата част от скелета. Буквално всяка кост, която можеше да се строши, бе строшена. Запита се каква ли би могла да бъде причината за толкова масивна травма. Очевидно бе удар отпред, който бе стоварен едновременно от глава до пети. Спомни си горкия парашутист, когото бе аутопсирал като студент; мъжът сгънал парашута си неправилно и бе паднал от хиляда метра височина насред магистрала I–95.
Дъхът на Брамбъл секна, а „Потомъкът на Шилелаг“ изведнъж застина на устните му. Толкова се бе увлякъл от строшените кости, че не бе обърнал внимание на другите характеристики. А когато го направи, видя, че вътрешните стави се люспеха и се трошаха — признаци на много тежки изгаряния. Всички външни стави липсваха, навярно напълно изгорели. Пръстите на краката и ръцете. Наведе се още по-близо. Строшените зъби бяха обгорели, крехкият емайл се ронеше с лекота.
Огледа нацяло останките. Кухините показваха тежки изгаряния, костите бяха меки и се ронеха. Наведе се и разшири ноздри. О, да: можеше дори да го помирише. А какво бе това? Брамбъл вдигна тока за колан. Това проклето нещо се бе
След това Брамбъл се изправи. Усети как го бодна съжаление, когато осъзна, че тук в крайна сметка нямаше никаква мистерия. И изведнъж разбра как точно бе загинал изследователят.
В полумрака на медицинския отсек отново се понесе „Потомъкът на Шилелаг“, този път веселата мелодия звучеше малко по-траурно. Брамбъл внимателно затвори сандъка с доказателствата и се върна в койката си.
33.
Исла Десоласион
10:00
Макфарлън стоеше пред заскрежения прозорец на комуникационния център и стопяваше с ръка кръгче върху стъклото. Тежки облаци бяха надвиснали над Челюстите на Ханукса и от тях светлината над островите нос Хорн бе съвсем бледа. Зад гърба му по-напрегнатият от всякога Рошфор набираше нещо на клавиатурата на компютърната работна станция „Силикон графикс“.
През последния половин час кипеше трескава дейност. Ръждясалата метална барака, която скриваше метеорита от погледите, бе отместена настрани и районът над скалата бе наскоро простърган до гола пръст, тъй че приличаше на тъмнокафяв белег върху призрачния сняг. Малка армия работници щъкаше насам- натам, всеки зает с някаква своя си работа. Радиотрафикът бе същинска вавилонска кула от неразбираеми технически термини.
Навън се чу дълбокият гърлен рев на сирена. Макфарлън усети как пулсът му се ускорява.
Вратата на бараката се отвори с трясък и Амира влезе, разцъфнала в широка усмивка. Последва я и Глин, който затвори внимателно вратата и застана зад Рошфор.
— Готови ли сме с първото повдигане? — попита той.
— Последна проверка.
Глин вдигна радиостанцията си и каза в микрофона:
— Мистър Гарса? Пет минути до вдигането. Моля, слушайте на тази честота.
Свали радиото и погледна Амира, която бе заела място до близкия пулт и поправяше слушалките на главата си.
— Серво?
— В ред — отвърна тя.
— Какво ще видим? — попита Макфарлън.
Той вече очакваше баража от въпроси, с които Лойд щеше да ги бомбардира на поредната видеоконференция.
— Нищо — каза Глин. — Ще го повдигнем само с шест сантиметра. Би могло да се появят леки пукнатини на земната повърхност. — Кимна към Рошфор. — Дай криковете на шейсет тона.
Пръстите на Рошфор пробягаха по клавиатурата.
— Криковете задействаха синхронно. Няма приплъзване.
Усети се лека, неуловима за слуха вибрация под земята. Глин и Рошфор се наведоха по-близо към екрана, наблюдаваха данните, които течаха по него. Изглеждаха напълно спокойни, дори безгрижни. Набираха няколко клавиша, изчакваха, отново набираха. Всичко изглеждаше съвсем рутинно. Не бе точно онзи лов на метеорити, с който бе свикнал Макфарлън: да копае в задния двор на някой шейх на лунна светлина, със сърце в петите, заглушавайки всеки звън на лопатата.
— Дайте криковете на седемдесет — рече Глин.
— Направено.
Последва дълго и отегчително очакване.
— По дяволите — прошепна Рошфор. — Не отчитам никакво движение. Нищо.
— Дайте на осемдесет.
Рошфор натисна няколко клавиша. Последва пауза, след която той отново поклати глава.
— Рейчъл? — попита Глин.
— Със сервоустройствата всичко е наред.
Пак — мълчание, този път по-дълго.
— Би трябвало да отбележим раздвижване при шейсет и седем тона на крик. — Глин изчака малко, след това отново заговори. — Вдигнете до сто тона.
Рошфор натисна клавишите. Макфарлън погледна двете лица, осветени от монитора на Рошфор. Изведнъж напрежението в бараката се бе повишило значително.
— Нищо ли? — попита Глин с бледо подобие на тревога в гласа.
— Все още си седи там.
Лицето на Рошфор бе покрито с още повече петна отпреди.
Глин се изправи. Отиде бавно до прозореца, пръстите му проскърцаха по стъклото, докато си пробиваше дупка в скрежа да погледне. Напрежението се бе вдигнало рязко.
Минутите бавно течаха, Рошфор сякаш бе залепнал към компютъра си, а Амира наблюдаваше сервоустройствата. После Глин се обърна.
— Добре. Да спуснем криковете, да проверим обстановката и да опитаме отново.
Изведнъж помещението се изпълни със странен стон, който идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Беше съвсем призрачно. Кожата на Макфарлън настръхна.
Рошфор се съсредоточи още по-силно в екрана.
— Хлътване в сектор шест — рече той и пръстите му пробягаха по клавиатурата.
Звукът утихна.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Макфарлън.
Глин поклати глава.
