— Този метеорит няма да се качи на борда на кораба ми, докато не се убедя, че това е безопасно.
Изрече всичко наведнъж, след което застана непоклатима, сякаш крехката й фигура бе вкопана в чакъла.
Глин се усмихна. Това бе истинската Сали Бритън — на сто процента. С всеки изминал ден й се възхищаваше все повече.
— И аз съм на абсолютно същото мнение — рече той.
Тя го погледна изненадана, очевидно бе очаквала съпротива.
— Мистър Глин, имаме мъртъв чилийски офицер, чиято смърт ще трябва да обясним на властите. Там някъде стои боен кораб, който обича да насочва оръдията си срещу нас. Трима души от вашите хора са мъртви. Имаме скала, която тежи двайсет и пет хиляди тона, когато не смачква хора, или не ги разкъсва на парчета, и която вие искате на натоварите на кораба ми. — Тя замлъкна за миг, но продължи с малко по-мек тон: — Дори и най-добрите екипажи могат да станат суеверни. Чуват се всякакви, най-невероятни приказки.
— Права сте да се безпокоите. Нека ви информирам за случилото се. Извинете ме, че не дойдох лично на кораба, но, както знаете, работим пряко времето.
Тя зачака.
— Преди два дни, по време на бурята, имахме натрапник от чилийския кораб. Той бе убит от електрически разряд от метеорита. За съжаление, преди това той е убил един от нашите хора.
Бритън го изгледа остро.
— Значи е вярно? Мълнията е причинена от метеорита? Не вярвах. А съвсем сигурно е, че изобщо не го разбирам.
— Всъщност е много просто. Той се състои от метал, който е свръхпроводник. Човешкото тяло — човешката кожа — притежава електрически потенциал. Ако докоснете метеорита, той изпразва част от електричеството, което циркулира вътре в него. Досущ като мълния, но много по-силна. Макфарлън ми обясни теорията. Ето защо ние смятаме, че той е убил чилиеца, както и Нестор Масънкей, човекът, пръв открил метеорита.
— И защо има такова въздействие?
— Макфарлън и Амира работят сега по този въпрос. Ала сега приоритетът е преместването на скалата, тъй че нямаха достатъчно време за по-нататъшни анализи.
— И така, как ще бъде предотвратено подобно нещо да се случи на кораба ми?
— Още един добър въпрос — усмихна се Глин. — Работим и по него. Вземаме много сериозни предохранителни мерки, за да не го докосва никой. Всъщност ние бяхме въвели подобни правила и преди да разберем, че едно докосване може да предизвика експлозия.
— Разбирам. И откъде идва това електричество?
Колебанието на Глин бе много кратко.
— Това е едно от нещата, които доктор Макфарлън изследва точно в момента.
Бритън не отговори нищо.
Глин изведнъж улови ръката й. Усети мигновена, инстинктивна съпротива. След това тя се успокои.
— Разбирам тревогите ви, капитане — рече благо той. — Ето защо вземаме всички възможни предпазни мерки. Но трябва да ми повярвате, че няма да се провалим. Трябва да повярвате в мен. Така, както аз ви вярвам, че сте в състояние да поддържате дисциплината на борда на кораба си, въпреки нервността и суеверията на екипажа.
Тя го погледна, ала той видя, че погледът й бе неудържимо привлечен от голямата червена скала.
— Останете малко — рече тихо усмихнатият Глин. — Останете и вижте как придвижваме към вашия кораб най-тежкия предмет, който някога човечеството е премествало.
Разколебана, тя отмести поглед от камъка към него, след това — обратно.
Радиостанцията на колана й изчурулика. Веднага я откопча и се отдръпна настрани.
— Слуша капитан Бритън.
Като видя промяната в изражението й, Глин разбра веднага какво й предаваха.
— Разрушителят. Върнал се е.
Глин кимна. Продължаваше да се усмихва.
— Не е изненадващо — рече. — „Алмиранте Рамирес“ е изгубил член от собствения си екипаж. И се е върнал да си го прибере.
47.
„Ролвааг“
24 юли, 15:45
Над Исла Десоласион се спускаше нощта. С чаша кафе в ръка Макфарлън гледаше от летния мостик как полумракът се сгъстява. Беше чудесна вечер — ясна, студена, тиха. В далечината се виждаха няколко ивици оцелели облаци: като конска опашка, оцветена в розово и тъмножълто. Островът се очертаваше от светлината, неестествено отчетлив и ясен. Зад него — полираните води на протока Франклин отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Още по-нататък все още се виждаше разрушителят на Валенар — сив, зъл, с едва различимо име „Алмиранте Рамирес“ върху прошарените от ръжда бордове. Този следобед се бе преместил по-близо и бе заел позиция при входа на протока Франклин — единственият им изход. А сега изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да остане там.
Макфарлън отпи глътка кафе, след това импулсивно изля остатъка зад борда. Кофеинът бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента. Усещаше огромното напрежение чрез топката в стомаха си. Питаше се как Глин възнамеряваше да се справи и с разрушителя. Ала Глин изглеждаше спокоен днес; изключително спокоен. Питаше се дали този мъж не бе изпаднал в нервна криза.
Метеоритът бе придвижен — с мъка, сантиметър по сантиметър — през глетчера, по подземния път до края на Исла Десоласион. Бе издигната поредната ръждива барака, за да го прикрие. Макфарлън огледа бараката от палубата. Както винаги, тя бе шедьовър на заблудата: ръждива измишльотина от употребявани метални листи, килната опасно на една страна. Пред нея бяха струпани бракувани гуми. Питаше се как възнамеряваха да го спуснат в хамбара на кораба; Глин бе много уклончив. Единственото, което знаеше, бе, че това щеше да стане само за една нощ:
Вратата се отвори и Макфарлън се обърна при изщракването й. Изненада се, че вижда Глин, който, доколкото му бе известно, не бе стъпвал на борда на кораба почти седмица.
Той пристъпи бавно и небрежно напред. Макар лицето му да си оставаше сивкаво от умора, в движенията му се забелязваше лекота.
— Добър вечер — поздрави той.
— Изглеждаш ужасно спокоен.
Вместо да отговори, Глин извади пакетче цигари и за голяма изненада на Макфарлън, захапа една. Запали я и огънчето от кибритената клечка освети изпитото му лице. Дръпна силно от дима.
— Не знаех, че пушиш. Поне не и официално.
Глин се усмихна.
— Позволявам си дванайсет цигари годишно. Това е единственото ми безразсъдство.
— Кога си спал за последно? — попита Макфарлън.
Глин се взря в спокойните води.
— Не съм много сигурен. Сънят е като храната. След първите няколко дни престава да ти липсва.
Пуши мълчаливо в продължение на няколко минути.
— Някакви нови хрумвания след времето, прекарано в ледения тунел? — попита най-накрая.
— Мъчителни парченца и късчета. Има атомно тегло над четиристотин, например.
Глин кимна.
— Звукът преминава през него със скорост, равна на десет процента от скоростта на светлината. Има много неясна вътрешна структура: външен пласт и вътрешен пласт, с малко ядро в средата. Повечето метеорити са късове от по-голямо тяло. Този е тъкмо обратното: изглежда е нараствал чрез натрупване, навярно в потока от плазма, изхвърлен от суперновата. Нещо като перла около пясъчно зрънце. Ето защо е донякъде симетричен.
— Изключително. А електрическият разряд?
— Все още е загадка. Не знаем защо го задейства единствено човешкият допир. Не знаем също защо
