— Подгответе се за вдигане на котва.
— Слушам, да се приготвим за вдигане на котвата.
— Как сме с горивото?
— Петдесет и пет процента, сър.
Валенар затвори очи, за да помогне на болезнения блясък да утихне. Извади от джоба си пура и употреби цели три минути, за да я запали. След това се обърна отново към прозорците.
— Американският кораб се движи — докладва вахтеният офицер, надвесен над радара.
Валенар дръпна бавно от пурата. Крайно време беше. Може би в крайна сметка щяха да се закотвят в по-безопасни води, в подветрената част на протока. Биха могли да изчакат бурята там.
— Отделя се от скалата.
Валенар чакаше.
— Завива… Сега е по пеленг нула-осем-пет.
Това не бе курс към подветрените води на протока. Валенар продължи да изчаква, но усети как внезапен, вледеняващ страх сковава сърцето му. Минаха пет минути.
— Все още по пеленг нула-осем-пет, увеличават скоростта до четири възела.
— Продължавайте да следите курса му — рече той.
Страхът го овладя още по-силно.
— Целта завива, скорост пет възла, пеленг едно-едно-пет, едно-две-нула, едно-две-пет…
„Твърде бързо се ускорява за танкер“, помисли си той. Но нямаше никакво значение какви бяха двигателите на огромния кораб; физически бе невъзможно той да изпревари един разрушител.
Извърна се от прозорците.
— Прицел пред мачтата на бака, над водолинията. Искам корабът да бъде осакатен, а не — потопен.
— Целта се движи с пет възла, задържа се на курс едно-три-пет.
„Насочва се към открито море“, помисли си той. „Значи край — Тимер е мъртъв.“
Касео, командирът на частта за управление на боя, докладва:
— Продължаваме да следим целта, сър.
Валенар се опитваше да запази спокойствие, да бъде силен; да не се разкрива пред хората около себе си. А сега повече от всякога се нуждаеше от яснота на мисълта.
Свали пурата, облиза пресъхналите си устни.
— Готови за стрелба — заповяда той.
57.
„Ролвааг“
3:55
Глин нарочно пое бавно дъх, за да почувства как въздухът изпълва дробовете му. Както винаги преди акция го бе обзело необикновено спокойствие. Корабът бе подготвен за морски преход, мощните машини бумтяха тихо под краката му. Разрушителят лежеше ниско във водата, ярко петно в мрака на около двайсет градуса вляво зад кърмата им.
Всичко щеше да свърши след двайсет минути. Ала бе въпрос на правилно подбран момент.
Обърна се към далечния ъгъл на мостика. Пъпъп стоеше в сянка, скръстил в очакване ръце. Пристъпи напред, след като Глин му кимна.
— Да?
— Искам да бъдеш готов да помогнеш на кърмчията. Може да се наложи рязко да променяме курса и ще ни трябва опита ти с тези течения и подводната топография.
— Подводната какво?
— Къде са рифовете, къде са плитчините и къде е достатъчно дълбоко, за да мине корабът…
— Шефе?
— Да.
— Моето кану гази само шест инча. Никога не съм се безпокоял за подобни неща.
— Знам. Но знам, че приливно-отливните течения тук достигат десет метра при висока вода. Знаеш къде са местата на корабокрушения и къде са подводните козирки. Бъди готов.
— Много добре, шефе.
Глин изгледа как дребният мъж се върна обратно в сенките. След това погледът му се стрелна към Бритън, която бе застанала до командния пулт, заедно с Хауъл и вахтения офицер. Тя наистина бе хубава жена и добър капитан — беше всичко онова, което бе предвидил, че ще бъде. Начинът, по който реагира, когато бе временно лишена от правомощията си — това го впечатли най-много от всичко друго. В поведението й имаше силна проява на лично достойнство и самообладание, дори когато отстъпи командването. Питаше се дали това бе вродено, или бе резултат на предишното й опозоряване.
Воден от импулса, по-рано той бе взел от корабната библиотека стихосбирка на У. Х. Одън. Не бе любител на поезията; винаги му се бе струвала непродуктивен занаят. Беше отгърнал на стихотворението „Прослава на варовика“, заради смътното загатване на връзка с инженерните науки. Изживяването бе на истинско откровение. Нямаше представа за силата на поезията; колко много чувство, мисъл, дори мъдрост можеше да се съдържа в тъй сбития изказ. Хрумна му, че щеше да бъде интересно да обсъди това с Бритън. В крайна сметка тъкмо нейното цитиране на стих от Одън по време на първата им среща, го бе отвело при тази книжка.
Всички тези мисли ангажираха съзнанието на Глин за не повече от секунда. И изчезнаха в мига, в който прозвуча тихият вой на алармена инсталация.
Бритън заговори — гласът й бе отчетлив и спокоен:
— Бойният кораб ни „освети“ с инфрачервения си радар за управление на боя. — Обърна се към Хауъл. — Тревога на всички постове.
Хауъл повтори командата. Засвири друга, много по-силна сирена.
Глин пристъпи напред към своя човек на компютърния пулт.
— Заглуши го — рече тихо.
Усети как погледът на Бритън се стрелна към него.
— Да го заглуши ли? — повтори тя и в напрегнатия й тон се усети нотка на сарказъм. — Мога ли да попитам с какво?
— Със системата за широкообхватно електронно заглушаване на Макдонъл-Дъглас, която е на вашата мачта. Той ще стреля по нас с оръдията си, а може би дори с „екзосет“27. Разполагаме с диполни отражатели и ОСББ, за да се погрижим за каквито и да е ракети.
Този път Хауъл се обърна и го погледна изумен.
— Оръжейни системи за близък бой? На този кораб няма нищо подобно.
— Под онези прегради на носа. — Кимна към човека си. — Време е да се поразсъблечем.
Мъжът набра няколко команди, чу се остро изпукване отпред. Глин видя как преградите се смъкват и падат в морето, тъкмо както бе планирано. Разкриха се шест къси дула на оръдията „Фаланкс-Гатлинг“, които, както бе известно на Глин, можеха да изстрелват 20-мм снаряди от обеднен уран срещу идващата ракета при честота от над 3 000 изстрела в минута.
— Господи — рече Хауъл. — Но това е секретно оръжие!
— Наистина.
— Доколкото си спомням, той го нарече допълнителна екипировка за безопасност — речи Бритън с известна нотка на ирония.
Глин се обърна към нея.
— Предлагам в мига, в който почнем електронното заглушаване, да дадете рязко дясно на борд.
— Маневра за избягване? — попита Хауъл. — С този кораб? На него му трябват пет мили разстояние само да спре.
— Много добре го знам. Но въпреки това го направете.
Намеси се Бритън:
— Мистър Хауъл, насочете кораба дясно на борд.
Хауъл се обърна към кърмчията:
