— Руля дясно на борд, дясната машина авариен пълен назад, лява машина авариен пълен напред.
Бритън погледна към човека на Глин.
— Приложете всички контрамерки, ако изстреля ракета — диполни отражатели, ОСББ, ако е необходимо.
Последва известно забавяне, после се усетиха вибрации, след като корабът намали ход и започна да завива.
— Това няма да сработи — промърмори Хауъл.
Глин не си даде труда да отговори. Знаеше, че всъщност тактиката им щеше да успее. Дори ако електронните контрамерки не успееха, Валенар щеше да се цели високо в носа, където едно попадение щеше да предизвика много шум с най-малки поражения. Не би опитал да потопи „Ролвааг“, поне засега.
В мрака се източиха две дълги минути. После се видя изригване на светлина от разрушителя — стреляха стомилиметровите му оръдия. Няколко секунди по-късно се чу експлозия вляво от носа на „Ролвааг“, втора, а после и трета, в тъмнината се издигнаха едва забележими гейзери, които вятърът бързо разнесе. Глин забеляза, че както и бе очаквал, снарядите паднаха твърде далеч.
Пребледнелите офицери на мостика се спогледаха потресени. Глин ги наблюдаваше съчувствено. Знаеше, че дори и при най-добрите обстоятелства, попадането за пръв път под обстрел действа травматично.
— Засичам движение на разрушителя — рече Хауъл, взрян в екрана на радара.
— Мога ли да предложа пълен напред, на курс едно-осем-нула — рече спокойно Глин.
Кърмчията не повтори заповедта, а погледна към капитана.
— Този курс ще ни изкара извън фарватера, ще навлезем в рифовете — рече тя с едва потреперващ глас. — Те не са картирани.
Глин даде знак на Пъпъп.
— Да, шефе.
— Ще минем протока откъм рифовете.
— Ясна работа.
Пъпъп притича и застана до кърмчията.
Бритън въздъхна.
— Изпълнете заповедта.
В носа на кораба се разби прибойна вълна и пяната заля палубата. Пъпъп се взря в мрака.
— Малко по-наляво, ей там.
— Направете го, мистър Хауъл — рече отсечено Бритън.
— Пет градуса наляво руля — рече Хауъл, — застани на курс едно-седем-пет.
Последва миг на напрегнато мълчание. След това се обади кърмчията:
— Изпълнено, сър, има едно-седем-пет.
Хауъл се надвеси над радара.
— Набират скорост, сега вървят с дванайсет възла срещу нашите осем. — Изгледа остро Глин. — И какъв е сега планът ви, по дяволите? — попита. — Мислите, че можем да се надбягваме с онзи негодник ли? Да не сте
— Мистър Хауъл — рече остро Бритън.
Старши-помощникът замълча.
Глин погледна към своя човек на компютъра.
— Готов ли си? — попита.
Онзи кимна.
Глин надникна навън, към разрушителя. Сам можеше да забележи, че той се движеше вече по-бързо. Дори стар боен кораб като него можеше да развие скорост от трийсет и четири възла. Беше красива гледка: ярък грозд светлини, „захапал кокала“, лъскавите отражения на оръдейните кули във водата. Изчака още миг, остави разрушителя да набере достатъчно скорост.
— Огън по целта!
Беше приятно да се види как два неочаквани гейзера изригнаха около кърмата на разрушителя; да се види как силният вятър отнесе пръските чак до открития мостик; а още по-приятно бе да чуе последвалите след седем секунди два приглушени взрива. Видя как разрушителят зави и застана с борд към вълната.
Откъм разрушителя се чу гръм, после втори: стреляха стомилиметровите му оръдия. Между двата залпа се чу по-високият пукот на 40-мм оръдие. В следващия миг в изблик на безсилна ярост огън откриха всички оръжия на кораба — гроздовете огънчета бяха като някакви маниакални стробоскопни проблясвания на фона на кадифения мрак на морето. Но след като радарът на „Алмиранте Рамирес“ бе безполезен, а „Ролвааг“ затъмнен се измъкваше по нов курс, попаденията бяха, разбира се, неточни — или къси, или твърде дълги.
— Малко по-наляво, шефе — обади се Пъпъп и поглади мустака си, присвил очи в мрака.
— Пет градуса наляво руля — нареди Бритън на кърмчията, без да изчаква Хауъл.
Корабът промени курса си почти незабележимо. Пъпъп се взираше напрегнато. Минутите минаваха мъчително бавно. След това сведе глава към Глин.
— Измъкнахме се.
Бритън го видя как се оттегли в сенките в дъното на мостика.
— Дръж така — нареди тя. — Пълен напред.
Силните гърмежи продължиха да отекват влудяващо всред планинските върхове и смълчаните ледници, ала бумтенето им постепенно затихваше. Скоро навлязоха в открито море.
Трийсет минути по-късно, западно от остров нос Хорн, намалиха хода дотолкова, че да вдигнат в движение работния катер.
Тогава Бритън нареди:
— Заобиколете нос Хорн, мистър Хауъл.
Кабо де Хорнос се появи замъглен в полезрението им, тътенът на стрелбата най-сетне замря, погълнат от воя на вятъра и рева на морето покрай корпуса на кораба. Всичко бе свършило. Глин изобщо не погледна назад, към Исла Десоласион — към ярките светлини на „рудника“, към машините, които още препускаха яростно в изпълнение на въображаемите си задачи. А сега, след като операцията приключи, той усети как дишането му се учестява, ведно с ускоряването на пулса.
— Мистър Глин?
Беше Бритън. Гледаше го — с блестящи, напрегнати очи.
— Да?
— Как ще обясните потопяването на боен кораб на чужда държава?
— Те стреляха първи. Ние действахме при самоотбрана. Освен това нашите заряди само извадиха от строя управлението им. Ще ги потопи пантеонерото.
— Това няма да мине. Ще изкараме голям късмет, ако не прекараме остатъка от живота си в затвора.
— При всичкото ми уважение не мога да се съглася с вас, капитане. Всичко, което сме извършили, е напълно законно.
Бритън продължи да го гледа още доста време с красивите си зелени очи. Приближи и прошепна на ухото му:
— Знаете ли какво? Мисля, че сте луд за връзване.
На Глин му се стори, че долови в тона й нотка на възхищение.
