— Отрязани сме.
Бритън бързешком погледна картата. „Рамирес“ сега се намираше на двайсет мили северозападно от тях, на истински пеленг 300 градуса.
— О, по дяволите — простена тя.
— Ако променим сега курса си към Аржентина или към Фолклендските острови, той ще ни пресрещне някъде тук — Глин очерта с пръст малък кръг върху картата.
— Тогава да се насочим на запад, към Чили — предложи Бритън. — Няма да му се размине, ако ни потопи в пристанището на Пуерто Уилямс.
— Несъмнено. Но за съжаление, ако обърнем обратно, той ще ни прихване ето тук. — Пръстът му очерта върху картата нов кръг.
— Тогава да поемем към британската научна станция на остров Южна Джорджия.
— Тогава пък ще ни блокира тук.
Тя гледаше картата и усещаше как парализиращите ледени тръпки залазиха по гърба й.
— Виждате ли, Сали… — Мога ли да ви наричам Сали? — Когато той е променял курса си, той
Бритън усети тежест в гърдите.
— Американските ВМС…
— Моят човек вече провери. Не можем да получим ефикасна военна помощ в рамките на двайсет и четири часа.
— Но на Фолклендите има британска военноморска база, въоръжена до зъби!
— Обмислихме и това. Чили бе британски съюзник по време на Фолклендската война. За да поискат САЩ военна помощ от Великобритания срещу бившия й съюзник, като използва базата, за която са се били — това е, да речем, молба, чието удовлетворяване ще отнеме доста време, дори като се вземат предвид моите и на Лойд връзки. За съжаление най-южните райони на Южния Атлантик не са най-подходящите, за да загази човек с военните. Ние сме сами.
Тя погледна изпитателно Глин. Той отвърна на погледа й със сивите си очи, които бяха потъмнели толкова, че почти бяха придобили цвета на окръжаващия ги океан. Зад тези очи се криеше план. Но тя се боеше да попита какъв бе той.
— Ще се насочим на юг — рече късо Глин. — Към Ледовата граница.
Бритън не можеше да повярва на ушите си.
— Да навлезем във „виещите“ шейсетградусови ширини, в ледовете, при тази буря? Това не е възможност.
— Права сте — отвърна тихо Глин. — Това не е възможност. Това е
66.
„Алмиранте Рамирес“
11:00
След зазоряване Валенар забеляза, че вятърът бе започнал неизбежния си заход на запад. Планът му бе сработил. Американците установиха твърде късно, че са отрязани. Нямаше накъде да бягат, освен към шейсетградусовите ширини. И те вече бяха променили курса си на едно-осем-нула — чист юг. Точно там щеше да ги прихване, там щеше да се състои ендшпилът: при Ледовата граница, в черните, ледени води на Антарктическия океан.
Той рече тихо, но отчетливо:
— Отсега нататък аз поемам командването на мостика. Вахтеният офицер! — извика:
— Слушам, сър, команданте поема мостика.
— Курс едно-нула-осем — заповяда Валенар на офицера на командния пулт.
Заповедта му щеше да ориентира кораба така, че да поема вълната на борд, най-опасното положение за разрушителя. Офицерите на мостика бяха наясно с това. Изчака офицерът на пулта да повтори заповедта и да даде указания на кърмчията. Но не последва никакъв отговор.
— Сър? — обади се вахтеният офицер.
Валенар не се обърна да го погледне. Нямаше нужда; усещаше онова, което предстоеше да се случи. С периферното си зрение можеше да види офицера на пулта и тимонела, кърмчията, които бяха застанали мирно.
Така, ето, че и това стана. По-добре сега, отколкото по-късно.
Повдигна вежди и погледна вахтения офицер.
— Господин Сантандер, да не би да имаме някакъв проблем с препредаването на командите на мостика?
Изрече думите си възможно най-меко.
— Офицерите на „Алмиранте Рамирес“ биха искали да знаят каква е задачата ни, сър.
Валенар изчака, без да го поглежда. Отдавна бе открил, че мълчанието е по-заплашително от думите. Измина една минута преди да заговори.
— Да не би да е въведен обичаят офицерите от чилийския флот да разпитват командирите си?
— Съвсем не, сър.
Валенар извади една пуро, завъртя я между пръстите си, отхапа крайчеца и внимателно я пъхна между устните си. Пое въздух през нея.
— Тогава защо ме питате? — попита благо.
— Сър… поради необичайното естество на мисията ни, сър.
Валенар извади пурата от устата си и я огледа.
— Необичайно ли? И защо?
Последва нова неловка пауза.
— Имаме впечатлението, сър, че миналата нощ ни бе наредено да се върнем в базата. Не знаем за заповеди да преследваме този граждански кораб.
Валенар се впечатли от думата „граждански“. Това бе откровен упрек, внушение, че бе предприел страхливо преследване на невъоръжен противник. Пое още по-дълбоко дъх през незапалената пура.
— Кажете ми, господин Сантандер. На борда на кораба от кого получавате командите си — от командира си, или от командира на бреговата база?
— От командира си, сър.
— А аз ли съм вашият командир?
— Тъй вярно, сър.
— Тогава няма какво повече да говорим.
Валенар извади кутия кибрит от джоба си, отвори го, извади ветроупорна клечка, бавно я прекара по драскалото и запали пурата.
— Сър, моля за извинение, но онова, което казахте, е недостатъчно. При ремонта на винтовете загинаха хора. При цялото ни уважение, ние искаме информация за задачата.
Най-сетне Валенар се обърна. Усещаше как се разгаря яростта му — насочена към арогантните американци, към мъжа на име Глин, който дойде да си побъбрят, докато водолазите му са подготвяли саботажа; той бе виновен и за смъртта на Тимер. Но сега цялата негова ярост бе насочена към този подчинен, който се осмеляваше да поставя под въпрос решенията му. Дръпна от пурата, пое дълбоко дима, усети прилива на никотин в кръвта си. След като се успокои отново, хвърли клечката на мократа палуба и свали пурата. Този офисиал де гуардия бе зелен, глупав мъж и предизвикателството му не бе неочаквано. Огледа останалите офицери на мостика. Всички бързо свеждаха очи.
Валенар извади с плавно движение пистолета си и опря дулото му в гърдите на офицера. В мига, в който Сантандер отвори уста и понечи да възрази, той дръпна спусъка. Деветмилиметровият куршум го отхвърли назад така, сякаш бе получил юмручен удар, запрати го тежко върху една преграда. Вахтеният офицер се взря изумен в пробития си гръден кош — в малкото кърваво фонтанче, което пулсираше ритмично. Раната засмука въздух, издиша го, после това се повтори. Мъжът падна на колене, след това се строполи на лакти, учудените му очи бързо се превръщаха в стъкло, а устата му си остана отворена.
