склонност да съска.
Освен това не мигаше много-много.
Караше черно „Бентли“ от 1926 година — от времето, когато беше новичка, тази кола беше имала само един собственик и този собственик беше Кроули. Къткаше си я.
Причината да закъснява беше, че двайсети век страшно много му харесваше. Беше много по-добре, отколкото през седемнайсети век, и къде-къде по-добре от четиринайсти. Едно от най-хубавите качества на Времето, както казваше открай време Кроули, беше, че безвъзвратно го отнася все по-далеч от четиринайсти век — най-тъпото и скучно столетие на Божията, ще прощавате за нецензурния израз, земя. Двайсети век беше всичко друго, но не и скучен. Всъщност една мигаща синя светлинка в огледалцето за обратно виждане от петдесет секунди насам му известяваше, че го следят двама мъже, на които им се ще да му го направят още по-интересен.
Той погледна часовника си, проектиран за богат водолаз, който би желал да знае колко е часът в двайсет и една световни столици, докато е под водата4.
Бентлито избоботи нагоре по отбивката, взе завоя на две колела и се юрна по засенченото от листак пътче. Синята светлинка го последва.
Кроули въздъхна, пусна кормилото, извърна се наполовина и описа сложен жест с ръка над рамото си.
Проблясващата светлинка се стопи в далечината и полицейската кола спря — за най-голямо учудване на онези вътре. Но то не беше нищо в сравнение с учудването, което щеше да ги обземе, вдигнеха ли капака и откриеха ли в какво се е превърнал моторът.
На гробището Хастур, високият демон, подаде фаса обратно на Лигур, по-ниския и по-опраксания в спотайването.
— Виждам светлина — обяви той. — Ето го, иде нафуканият му копелдак.
— Какво кара тоя? — попита Лигур.
— Кола. Карета без коне — поясни Хастур. — Предполагам, че последния път, като си идвал, още ги е нямало. Не са били, тъй да се каже, в обща употреба.
— Отпреде им вървеше човек с червено знаменце — спомни си Лигур.
— Оттогава са понапреднали, мисля.
— Какво представлява тоя Кроули? — попита Лигур. Хастур се изплю.
— От твърде отдавна е тук — рече той. — От Самото начало. Мене ако питаш, вече направо си е станал туземец. Кара кола с телефон.
Лигур се замисли над това. Също като останалите демони и той не разбираше кой знае колко от технология и тъкмо понечи да изтърси нещо от сорта на „Бас ловя, че трябва много дълга жица“, и бентлито спря пред гробищната порта.
— И със слънчеви очила ходи — ухили се презрително Хастур, — ако и да не му трябват. — После заговори по силно: — Слава на Сатаната!
— Слава на Сатаната! — повтори като ехо Лигур.
— Здрасти — махна им лекичко Кроули. — Извинявайте, че закъснях, но знаете как е по А 40 покрай Денам, а после се опитах да мина напряко през Чорли Ууд и…
— Сега, след като се събрахме всички — прекъсна го многозначително Лигур, — трябва да изброим какво сме свършили днес.
— Да бе. Какво сме свършили — обади се Кроули с леко виновния вид на човек, дошъл на църква за първи път от години насам и забравил по време на какво трябваше да се става прав.
Хастур се прокашля.
— Аз изкуших един свещеник — рече той. — Както си вървеше по улицата, щом съзря огрените от слънцето хубави момичета, аз му вдъхнах Съмнения. Щеше да стане светец, но след десетилетие е наш.
— Бива — услужливо рече Кроули.
— Аз корумпирах един политик — обади се Лигур. — Оставих го да си мисли, че от един мъничък рушвет няма да го заболи. След година е наш.
И двамата погледнаха очаквателно Кроули, който им се усмихна до уши.
— Това ще ви хареса — рече той. Усмивката му стана още по-широка и още по-заговорническа.
— По обяд застопорих всички мобилни телефонни системи в центъра на Лондон — обяви той.
Последва тишина, като не броим далечния шум от преминаващи коли.
— Да? — обади се Хастур. — И какво после?
— Вижте, хич не беше лесно — рече Кроули.
— И това е всичко?.
— Вижте сега…
— И с какво точно е помогнало това да се привлекат души за нашия господар? — попита Хастур.
Кроули се стегна.
Какво ли можеше да им каже? Че двайсет хиляди човеци ги е обзел страхотен бяс? Че е можело да чуеш как пътните артерии из целия град се задръстват с трясък? И че като са се върнали в службата, онези са си го изкарали на секретарките, на регулировчиците и на когото им падне, а те на свой ред са си го изкарали на други хора? По всевъзможни дребни отмъстителни начини, които — точно това беше хубавото — сами са измислили. През целия остатък от деня. Страничните ефекти бяха неизчислими. Хиляди и хиляди души се покриваха с леката патина на чернилката, кажи-речи, без да си си мръднал пръста.
Но това на демони като Хастур и Лигур не можеш да го обясниш. Мозъци от четиринайсети век — такива си бяха повечето демони. Досаждаха на една-единствена душа с години. Несъмнено тъкмо там му беше майсторлъкът, но в днешно време трябваше да се мисли по-иначе. Не на едро, а нашироко. С пет милиарда население на планетата вече не може да си подбираш гадовете един по един — трябва да разгърнеш усилията си нашироко. Но такива като Хастур и Лигур не го разбираха. Например никога не би им хрумнало за телевизия на уелски език. Или пък за данък добавена стойност. Или пък за Манчестър. От Манчестър той беше особено доволен.
— Силните на деня сякаш са доволни — рече той. — Времената се менят. Та сега какво?
Хастур бръкна зад една надгробна плоча.
— Това — рече той.
Кроули се втренчи в кошницата.
— О — възкликна той. — Не.
— Да — ухили се Хастур.
— Вече?
— Да.
— Ъ-ъ… и аз, такова, трябва да…
— Да — на Хастур това му харесваше.
— Защо точно аз?! — възкликна отчаяно Кроули. — Хастур, познаваш ме, това, нали разбираш, не е по моята част.
— А, по твойта е, по твойта — увери го Хастур. — Баш по твойта е. Звездната ти роля. Вземи го. Времената се менят.
— Ъ-хъ — ухили се Лигур. — Като начало, те почват да свършват.
— Защо аз?!
— Очевидно те ценят високо — рече злобно Хастур. — Според мен Лигур например дясната си ръка дава за такава възможност.
— Точно така — потвърди Лигур. Тъй де, нечия дясна ръка, помисли си той. Десни ръце колкото щеш, няма смисъл да се хаби една толкоз добра като неговата.
Хастур извади из мърлявите недра на шлифера си една папка.
— Подпиши се. Тук — подкани го той, разделяйки думите с ужасна пауза.
Кроули забърника разсеяно из вътрешния си джоб и извади писалка. Беше гладка, матовочерна. Изглеждаше така, сякаш можеше да надхвърли ограниченията на скоростта.
