— Убава писалка — обади се Лигур.
— Може да пише и под вода — смънка Кроули.
— Сега пък какво ли ще измислят… — замисли се Лигур.
— Каквото и да е, ще го измислят бързо — обади се Хастур. — Не. Не А. Дж. Кроули. Истинското ти име.
Кроули кимна скръбно и изписа върху хартията сложна завъртулка — магичен знак. Тя засия в червено за миг, после угасна в мрака.
— И какво да го правя? — попита той.
— Ще получиш указания — намръщи се Хастур. — Какво така се умърлуши, Кроули? Мигът, за който сме работили през всичките тези векове, е само на косъм от нас!
— Ъ-хъ. Мда — отвърна Кроули. Сега той не приличаше на дребната фигурка, така пъргаво изскочила от бентлито само преди минути. Гледаше като подгонен.
— Чака ни мигът на вечно тържество!
— Вечно. Мда.
— А ти ще бъдеш оръдието на таз славна участ!
— Оръдие. Мда — измърмори Кроули. Вдигна кошницата, като че можеше да гръмне. Което, така да се каже, скоро щеше и да направи.
— Ъ-ъ… Хубаво. Аз тогава… ъ-ъ… да си ходя. Нали така? Да посвикна. Не че ми се иска да посвиквам — побърза да добави той; беше се сетил накъде може да се обърне работата, ако Хастур не докладва в негова полза. — Но нали си ме знаете. Навит съм.
Старшите демони не казаха нищо.
— Ми такова, аз ще се обаждам — изломоти Кроули. — Хайде, ще се видим… ще се видим. Ъ-ъ… Страхотно. Чудничко. Чао.
Щом бентлито се стопи в мрака, Лигур се обади:
— Т’ва па к’во значи?
— На италиански е — обясни му Хастур. — Според мен май значи „храна“.
— Ама че ги приказва тоя. — Лигур се загледа в отдалечаващите се задни светлини. — Имаш ли му вяра?
— Не — отвърна Хастур.
— И правилно — заключи Лигур. Ама че смешка ще да е тоя свят, замисли се той, ако и демоните почнеха да си имат вяра един на друг.
Някъде на запад от Амършам Кроули профуча в нощта, грабна напосоки някаква касета и се опита да я изкопчи някак от крехката й пластмасова кутийка, както си кара по шосето. Сиянието на отсрещен фар разкри, че е запис на „Четирите годишни времена“ на Вивалди. Успокояваща музика — тъкмо от това имаше нужда.
Бутна я в касетофона.
— Мамкамумамкамумамкамумамкаму.. Защо точно сега? Защо точно аз? — измърмори той, щом познатите звуци на „Куин“ го заляха.
Внезапно Фреди Меркюри му отговори:
ЗАЩОТО СИ ГО ЗАСЛУЖИЛ, КРОУЛИ.
Кроули изблагославя под носа си. Използването на електрониката като средство за комуникация беше негова идея; този път Долният свят я беше подхванал и по обичайному я беше изтълкувал съвсем наопаки. Беше се надявал да ги убеди да станат абонати на „Селнет“, а вместо това те се намесваха в каквото там се случеше да слуша в момента и го изкилиферчваха. Кроули преглътна.
— Благодаря много, господарю — отвърна той.
ИМАМЕ ГОЛЯМА ВЯРА В ТЕБЕ, КРОУЛИ.
— Благодаря, господарю.
ТОВА Е ВАЖНО, КРОУЛИ.
— Знам, знам.
ТОВА Е ГОЛЯМАТА РАБОТА, КРОУЛИ.
— Оставете я на мен, господарю.
ТЪКМО ТОВА И ПРАВИМ, КРОУЛИ. И АКО ТРЪГНЕ НАКРИВО, ВСИЧКИ, КОИТО СА ЗАМЕСЕНИ, ЩЕ ПОСТРАДАТ МНОГО. ДОРИ И ТИ, КРОУЛИ. ОСОБЕНО ТИ.
— Разбрано, господарю.
ЕТО ТИ УКАЗАНИЯТА, КРОУЛИ.
И внезапно той вече знаеше всичко. Ужасно мразеше така. Можеха просто да му го обяснят, не беше наложително да вкарват така изведнъж студената тръпка на знанието право в мозъка му. Трябваше да отиде в една конкретна болница.
— След пет минути съм там, господарю, няма проблеми.
ДОБРЕ.
Виждам мъничък човешки силует скарамуш скарамуш ще танцуваш ли фанданго…
Кроули тресна по кормилото. Всичко си вървеше толкова добре, последните няколко века той командваше парада. Така е то — както си мислиш, че светът е твой, и не щеш ли, натрисат ти Армагедон. Великата война, Последната битка. Раят срещу Ада — в три рунда, Падение, без отстъпки. И дотук. Няма вече свят. Тъкмо това означаваше краят на света. Никакъв свят вече. Само безкраен Рай или безкраен Ад — зависи кой победи. Кроули не знаеше кое от двете е по-лошото.
Е, Адът беше по-зле, естествено — по дефиниция. Но Кроули си спомняше какво представлява Раят — имаше доста общо с Преизподнята. Най-малкото и в двете не можеш да получиш прилично питие. А скуката, дето те налягаше в Рая, беше, кажи-речи, също толкова гадна, колкото и Адовите вълнения.
Но нямаше измъкване. Не можеш да си демон и да разполагаш със свободна воля.
… Няма да те пусна аз (Пуснете го!)…
Е, поне нямаше да е тая година. Щеше да има време да посвърши това-онова. Например да се отърве от дългосрочните акции.
Зачуди се какво ли ще стане, ако просто спре тук, на това тъмно, влажно и безлюдно шосе, извади кошницата, завърти я и я върти, върти, върти, та я запокити и…
Нещо ужасно — ето какво.
Навремето той беше ангел. И нямаше намерение да Пада. Просто се беше събрал не с когото трябва.
Бентлито пореше мрака, а стрелката за горивото сочеше нулата. Сочеше нулата вече над шейсет години. Да си демон, не беше чак толкова зле. Например не ти се налага да зареждаш с бензин. Единственият път, когато Кроули сипа бензин, беше през 1967 г. — заради безплатните лепенки „Куршумът на Джеймс Бонд в предното стъкло“, които по онова време доста го кефеха.
На задната седалка нещото в кошницата се разплака — рев на сирена за въздушно нападение. Рев на новородено. Мощен. Безсловесен. И древен.
Много прилична болница, помисли си господин Йънг. Шеше и да е тиха, ако не бяха монахините.
Той имаше добро отношение към монахините. Не че беше, нали разбирате, ревностен католик или нещо от сорта. Не, що се отнася до отбягването на църквата, онази църква, която той упорито отбягваше, беше „Свети Сесил и вси ангели“ — англиканска църква, с която шега не бива, иначе дори не би мечтал да избягва никоя друга. А те до една миришеха не както трябва — на паркетол, погледнато откъм Низшата страна, и на твърде подозрителен тамян, откъм Висшата. Дълбоко в тапицираното кожено кресло на душата си господин Йънг знаеше, че на Господ му е неудобно от такива работи.
Но на него му харесваше да вижда монахини покрай себе си по същия начин, както обичаше да вижда и Армията на спасението. Това те кара да чувстваш, че всичко е наред, че някъде има хора, които държат
