— Онова, което никой не разбирал допреди около двеста години, било, че „Правите и акуратни предсказания“ са представата на Агнес за семейна ценност. Много от пророчествата се отнасят до потомците й и тяхното добруване. Тя един вид се е опитвала да се грижи за нас, след като си отиде. Тъкмо на това според нас се дължи онова предсказание за Кингс Лин. По онова време баща ми е бил там на гости и от гледна точка на Агнес не е било особено вероятно да го уцели някой заблуден куршум от Далас, но е имало сериозен шанс тухла да го тресне по главата.
— Каква мила женица — отбеляза Нют. — Направо да забравиш, че е вдигнала цяло село във въздуха.
Анатема го пропусна покрай ушите си.
— Както и да е, това е — заключи тя. — Оттогава сме превърнали тълкуването на предсказанията й в своя професия. В края на краищата излиза средно по едно предсказание на месец — всъщност сега, докато се приближаваме към края на света, са повече.
— И кога точно ще е това? — поинтересува се Нют.
Анатема погледна многозначително часовника. Нют се изхили ужасно, като се надяваше кискането му да е прозвучало фино и светски. След събитията, струпали му се днес, не се чувстваше много с всичкия си. Освен това усещаше парфюма на Анатема и това го притесняваше.
— Смятай се за късметлия, че не ми трябва секундомер — рече му Анатема. — Имаме… ами към пет- шест часа.
Нют взе да го премята из ума си. Никога досега в живота си не бе усещал подтик да пие алкохол, но нещо му подсказваше, че първи път все трябва да има.
— Вещиците държат ли пиене вкъщи? — попита той.
— O, да — тя се усмихна така, както вероятно се е усмихвала Агнес Нътър, докато е разопаковала съдържанието на чекмеджето си с долно бельо. — Едно такова зелено,
дето бълбука, а по спечената му повърхност щъкат какви ли не дребни гадове. Ти би трябвало да го знаеш.
— Чудесно. Лед имаш ли?
Излезе, че е джин. Лед имаше. Анатема, която с развитието си бе прихванала и вещерството, принципно не одобряваше алкохола, но що се отнася до нея, нямаше нищо против.
— Казах ли ти за онзи тибетец, дето изскочи от една дупка на пътя? — рече той, след като се поотпусна.
— O, тях ги знам — отвърна тя и взе да рови из листовете по масата. — Двама вчера изскочиха от полянката отпред. Горкичките, съвсем се бяха сащисали, та им налях по чаша чай, а после те ми взеха на заем лопатата и пак хлътнаха надолу. Според мен не им е много ясно какво би трябвало да правят.
Нют се пообиди.
— Ти как позна, че са тибетци?
— Като стана въпрос, ти пък как позна? Да не би, като си го блъснал, да е казал „Омммм“?
— Ами той… приличаше на тибетец — оправда се Нют. — Шафранови одежди, плешива глава… нали разбираш… ами изглеждаше по тибетски.
— Единият от мойте говореше доста сносен английски. Както си поправял радиоапарати в Лхаса, и в следващия миг се озовал в някакъв тунел. Не знае как да се прибере в къщи.
— Ако го пратиш нагоре по пътя, може пък да хване летящата чиния на стоп — мрачно рече Нют.
— С трима извънземни? Единият — малък тенекиен робот?
— И те са кацнали на ливадката ти, така ли?
— Май че само там не са кацали според радиото. Постоянно цъфват някъде и предават кратко изтъркано послание за космически мир, а хората, като им кажат „Е, и?“, поглеждат объркано и отлитат. Знамения и поличби, тъкмо както е казала Агнес.
— Сигурно сега ще ми кажеш, че тя е предсказала и всичко това?!
Анатема прелисти опърпания куп фишове пред себе си.
— Все си мислех да го кача всичкото я на компютър, я на друго — рече тя. — Търсене на думи и такива работи. Нали разбираш? Много по-просто щеше да е. Предсказанията са подредени в някакъв си там стар ред, но има ключове, почерк и тям подобни.
— На фишове ли ги е писала?! — удиви се Нют.
— Не. В книга. Обаче аз, такова, съм я забутала някъде. Разбира се, винаги сме имали копие от нея.
— Загубила си я, а? — Нют се опита да инжектира някакъв хумор в ставащото. — На бас, че това не го е предвидила!
Анатема го изгледа на кръв. Ако с поглед можеше да се убива, Нют вече щеше да лежи проснат на масата за аутопсия.
После тя продължи:
— Но с годините сме съставили доста сносен азбучен показалец, а пък дядо ми измисли система за препратки, която върши много добра работа… А. Ето го.
Тя бутна едно листче пред Нют.
[???_3988_]
— Това не съм го получила наведнъж и предврително — призна си Анатема. — попълвах ги, след като изслушвах новините.
— Във вашето семейство кръстословиците сигурно за нищо ги нямате — заяви Нют.
— Според мен Агнес и без това тука малко не е в свои води. Това там за Левиатан и за Южна Америка, и за тримата, и за четиримата може да значи каквото си щеш. — Тя въздъхна. — Проблемът е във вестниците. Никога не знаеш дали Агнес не ти говори за някакво си инцидентче, което би могло да ти убегне. Знаеш ли колко време отнема да четеш всички ежедневници от кора до кора всяка сутрин?
— Три часа и десет минути — машинално й отвърна Нют.
— Предполагам, че ще ни дадат медал или нещо такова — заяви оптимистично Адам. — Задето сме измъкнали човек от пламъците на катастрофата.
— Нямаше пламъци — охлади го Пепър. — Че колата даже не беше и кой знае колко катастрофирала, като я обърнахме пак надолу с колелата.
— Можеше да има — изтъкна Адам. — Не виждам защо да не получим медал само защото някаква си стара бричка не знае кога да се запали!
Стояха и гледаха в дупката. Анатема се беше обадила в полицията там бяха решили, че дупката е от пропадане, и я бяха оградили с конуси; беше черна и слизаше много надълбоко.
— Сигурно ще е голям купон да заминем за Тибет — размечта се Брайън. — Можем да се учим на бойни изкуства и разни такива. Гледах един стар филм и там се разправяше за една долина в Тибет, и там всички живеят по стотици години. Казва се Шангри-Ла.
Адам изсумтя.
— Не е много умно да кръстиш долина на някакво си вехто бунгало! — тросна се той. — Можели са като нищо да я кръстят и „Сумрачно блуждаене“ или „Лаврите“!
— Ама е много по-хубаво от „Шамбълс“ де — обади се кротко Уенслидейл.
— Шамбала — поправи го Адам.
— Предполагам, че е все едно и също. Сигурно има две имена — намеси се Пепър необичайно дипломатично. — Като наш’та къща. Когато се нанесохме, сменихме името от Хижата на Нортънски пейзаж, но още получаваме писма, адресирани до Тео С. Купиър, Хижата. Може би са я прекръстили на Шамбала, ама хората още й викат Лаврите.
Адам метна камъче в дупката. Вече му писваше от тия тибетци.
— К’во ще правим сега? — попита Пепър. — В долната, Нортънската ферма ще топят овцете за дезинфекция. Можем да ходим да им помагаме.
