затъкнат меч отзад, което оказваше мощно въздействие върху определен тип мъже. До момента четирима пътуващи търговци се бяха опитали да я догонят и сега парчета от „Форд Сиера“ красяха мантинелите и подпорите на мостовете по протежение на цели четирийсет километра път.
Спря при един сервиз и влезе в кафене „Щастливият шопар“. Вътре беше почти празно. Зад тезгяха отегчена келнерка кърпеше чорап, а една тайфа рокери, облечени в черна кожа, яки, космати, мръсни и грамадни, се беше скупчила около някакъв индивид с черно яке. Той играеше твърдо и непоколебимо на нещо, което в отминалите времена щеше да е ротативка, но сега имаше видеоекран и се обявяваше за ЗАНИМАТЕЛНИ ТЕСТОВЕ.
Публиката подмяташе неща като:
— „Д“! „Д“ натисни — „Кръстникът“ трябва да има повече Оскари от „Отнесени от вихъра“!
— „Кукла на конци“! Санди Шоу. Честно бе! Сигурен съм, мамка му!
— 1666-а!
— Не бе, тъпунгер! Тогава е пожарът бе! Чумата е през 1665-а!
— „Б“ е — Великата китайска стена не е едно от Седемте чудеса на света.
Разделите бяха четири: попмузика, спорт, текущи събития и обща култура. Високият рокер, който не си беше свалил каската, натискаше копчетата, кажи-речи, без да забелязва поддръжниците си. Във всеки случай постоянно побеждаваше.
Червената ездачка се приближи до тезгяха.
— Един чай, моля. И сандвич със сирене — поръча тя.
— Значи си самичка, а, душке? — попита я келнерката, като й подаде чая и нещо бяло, сухо и кораво.
— Чакам приятели.
— А — рече келнерката и прехапа вълнения конец. — По-добре ги изчакай тука тогава. Там навънка е ад.
— Не — отвърна й ездачката, — още не е. Избра си една маса до прозореца с хубав изглед към паркинга и зачака.
Чуваше играчите отзад.
— Т’ва е ново: „Колко пъти Англия е била официално във война с Франция от 1066 г. насам?“
— Двайсет? Да бе, двайсе, как пък не… O, толкова били. Е, жив да не бях.
— Американците кога са воювали с Мексико? Т’ва го знам. През юни 1845-а. „Д“ — видя ли! Казах ти!
Предпоследният по ръст рокер, Помията (метър и деветдесет и два), прошепна на най-ниския, Мазния (метър и деветдесет):
— К’во стана със „спорта“ бе? — На кокалчетата на едната му ръка беше татуирано „ОБИЧ“, на другата — „МЪСТ“.
— Ми то такова, изкарва ги, тъй де, наслуки. Искам да кажа, с микрочипове. Сигурно там вътре в КАМ-а има, такова, милиони най-различни теми. — На неговите кокалчета пък на дясната ръка пишеше „ЦАЦА“, а на лявата — „БИРА“.
— Попмузика, Текущи събития, Обща култура и Война. Само дето досега „Война“ не видях. Тъкмо затова го споменавам — Помията се почеса по кокалчетата така, че се чу, и си отвори кутия бира. Гаврътна на един дъх половината, оригна се нехайно, после въздъхна.
— Ще ми се да тургаха повече въпроси от Библията, мамка й.
— Що? — Мазния не беше и подозирал, че Помията си пада по Библията.
— Щото, ми щото помниш ли, като стана оная издънка в Брайтън?
— O, да бе. Даваха те по телевизията в онова криминалното предаване — в гласа на Мазния се долавяше завист.
— Ми тогава трябваше да седя в оня хотел, дето бачкаше мамето, нъл’ тъй? Чет’ри месеца. И немаше нищичко за четене, само тоя скапаняк Гидиън си беше зарязал там Библията49. И то ти се набива в акъла един вид.
Още един мотоциклет, черен като въглен и лъскав, спря отвън на паркинга.
Вратата на кафенето се отвори. Студен вятър се втурна вътре; мъж, цял облечен в черна кожа и с къса черна брадичка, се приближи до масата и седна до жената в червено. Рокерите около видеотестовата машина тутакси усетиха колко са гладни и пратиха Скъз да ходи да им купи по нещо за ядене. Всички до един — освен онзи, играча, който не каза нищо, само продължаваше да натиска копчетата, да познава и да трупа точки.
— Не съм те виждала от Мейфкинг — рече Червената. — Как върви?
— Доста зает бях — отвърна Черния. — Много време се заседях в Америка. Кратки пътешествия по света. Всъщност само си убивах времето.
— Ама как така нямате пай с пържоли и бъбречета? — възкликна обидено Скъз.
— Мислех, че имаме, обаче нямаме — отвърна жената.
— Смешна работа, всичките накрая да се съберем така.
— Смешна ли?
— Ами нали разбираш. Прекарваш всичките тия хиляди години в очакване на големия ден и той най- накрая идва. Все едно чакаш Коледа. Или рождения си ден.
— Ние нямаме рождени дни.
— Не съм казал, че имаме. Казах само, че е същото.
— Всъщност — призна жената — май като че нищичко не ни е останало. Освен оня резен пица.
— С аншоа ли е? — попита мрачно Скъз. Никой от тайфата не обичаше аншоа. Нито пък маслини.
— Да, душа. С аншоа и маслини. Искаш ли го?
Скъз поклати тъжно глава. С къркорещ стомах той се върна при играта. Тед Буцата ставаше много раздразнителен, когато огладнее, а издразнеше ли се Тед Буцата, всички хапваха. Пердах.
На видеоекрана беше излязъл нов раздел. Сега можеше да се отговаря на въпроси от областите попмузика, текущи събития, глад или война. Рокерите се оказаха доста по-слабо информирани за картофения глад в Ирландия през 1846 г., глада за какво ли не в Англия през 1315 г. и за хашишовия глад в Сан Франциско през 1969 г., отколкото за Войната, но играчът продължаваше да трупа точки, сегиз-тогиз подчертани с „бръмм“, „цък-цък“ и „зън“, когато машината изплюеше монета от по една лира в подноса.
— Времето надолу, на юг, като че е малко шантаво — обади се Червената.
Черния присви очи и се загледа в притъмняващите облаци.
— Не. На мен ми се вижда добро. Всяка минута ще извие гръмотевична буря.
Червената огледа ноктите си.
— Това е добре. Без свястна гръмотевична буря нямаше да е същото. Да имаш някаква представа колко път ни остава дотам?
Черния сви рамене.
— Неколкостотин километра.
— Кой знае защо си мислех, че ще е повече. Всичкото това чакане — само за някакви си неколкостотин километра.
— Не пътуването е важно — изтъкна Черния, — а пристигането.
Навън се разнесе рев. Беше рев на мотоциклет с повреден ауспух и разбрицан мотор, на който му течеше карбураторът. Не ти трябваше да го виждаш, за да си представиш облаците черен дим, стелещи се край него, накапалите бензинови петна, които оставяше подире си, дирята от дребни мотоциклетни части, болтове и гайки, обсипали пътищата там, откъдето беше минал. Черния отиде до тезгяха.
— Четири чая, моля — поръча той. — Единият да е черен.
Вратата на кафенето се отвори. Влезе младеж в прашни бели кожени дрехи, а вятърът довя с него празни пликчета от чипс, стари вестници и хартийки от вафли. Те затанцуваха около нозете му като развълнувани дечица, а после уморено се свлякоха на пода.
— Значи сте четирима, а, душке? — попита го жената. Опитваше се да намери чисти чаши и лъжички — изведнъж целият рафт като че се бе покрил с тънък слой от моторно масло и сухо яйце.
— Ще станем — отвърна мъжът в черно, взе чайовете и ги отнесе на масата, където го чакаха двамата му другари.
