— Да ви е давал някакъв знак? — попита момчето в бяло.
Те поклатиха глави.
Около видеоекрана бе избухнал спор (в момента темите, изписани на екрана, бяха Война, Глад, Замърсяване и Попмузика 1962–1979).
— Елвис Пресли ли? „В“ трябва да е — той нали през 77-ма хвърли топа?
— Тцъ. „Д“. Сем’се и шеста. Сигурен съм.
— Да бе. Същата година като Бинг Кросби.
— И Марк Болан. Умирам си за него. Значи „Д“ натисни. Давай.
Високата фигура не посегна да натисне никое копче.
— Ама к’во ти става? — попита раздразнено Тед Буцата. — Давай де! Натисни „Д“. Елвис Пресли умря през седемдесет и шеста.
ХИЧ НЕ МИ ПУКА КАКВО ПИШЕ — отвърна му високият рокер с каската. — С ПРЪСТ НЕ СЪМ ГО ДОКОСНАЛ.
Тримата около масата се обърнаха като един. Червената проговори:
— Ти кога пристигна тук?
Високият мъж се приближи до масата, като заряза и шашардисаните рокери, и печалбата.
НИКОГА НЕ СЪМ СИ ТРЪГВАЛ — отвърна той, а гласът му беше мрачното ехо на нощни кътчета, студена плоча, сива и мъртва. Ако този глас беше камък, на него отдавна-отдавна щяха да са гравирани име и две дати.
— Чаят ти изстива, господарю — рече Глад.
— Много време мина — рече Война. Блесна светкавица, почти веднага последвана от буботещия тътен на гръмотевица.
— Временцето е таман — рече Замърсяване.
ДА.
Разговорът им все по-прогресивно стъписваше рокерите около автомата за игра. Предвождани от Тед Буцата, те се потътриха към масата и се вторачиха в четиримата непознати.
От вниманието им не убягна, че на якетата и на четиримата бе изписано „АНГЕЛИТЕ НА АДА“. Но за ангели тия тука май бяха яки ментета: като за начало бяха твърде чистички; а и никой от четиримата не изглеждаше като да е трошил някому ръката само щото е неделя следобед, пък по телевизията няма нищо свястно. Освен това с тях имаше жена, обаче тя не се возеше на нечия задна седалка, ами си имаше свой мотор, като да й се полагаше по право.
— Та значи сте от Ангелите на Ада? — попита заядливо Тед Буцата. Ако има нещо, дето истинските Ангели на Ада не понасят, то това са съботно-неделните рокери.50
Четиримата непознати кимнаха.
— Тогава от кои точно?
Високият непознат погледна Тед Буцата. После се изправи. Беше сложно движение: ако по бреговете на Моретата на нощта има шезлонги, то щеше да е нещо подобно. Като че се разгъваше цяла вечност. Беше с тъмна каска, която напълно скриваше лицето му. И беше направена от някаква смахната пластмаса, забеляза Тед Буцата. Тъй де, заглеждаш се в нея и не виждаш нищо друго освен собственото си лице.
— ОТКРОВЕНИЕ — рече той, — ГЛАВА ШЕСТА.
— Стихове от втори до осми — добави услужливо момчето в бяло.
Тед Буцата ги изгледа на кръв. Долната му челюст взе да се издава напред, а една малка синя вена на слепоочието му запулсира.
— Т’ва к’во значи?! — сопна се той. Някой го подръпна за ръкава. Беше Помията. Под мръсотията лицето му бе придобило любопитен сивкав нюанс.
— Значи, че сме в беда — обясни Помията.
И тогава високият непознат протегна нагоре бледа мотоциклетна ръкавица, вдигна стъклото на каската си и Тед Буцата изведнъж усети, че за първи път, откак се помнеше, му се прииска да беше живял по- праведно.
— Исусе Христе! — изхленчи той.
— Според мен и Той ще дойде всеки момент — забърбори Помията. — Сигурно търси къде да си паркира мотора. Да вървим да… а, бе, да се запишем в някой младежки клуб ли, що ли…
Но несломимото невежество на Тед Буцата беше негов щит и броня. Той дори не помръдна.
— Леле — рече той. — Ангелите на Ада. Война му махна лениво.
— Ние сме, Буцо Тед — рече му тя. — Истински, живи. Глад кимна.
— Старата фирма — потвърди той.
Замърсяване свали каската си и разтърси дългата си бяла грива. Той беше поел поста, откакто Чумата, мрънкайки нещо за пеницилина, се бе пенсионирал през трийсет и шеста. Ех, да знаеше само старчето какви възможности предоставяше бъдещето…
— Другите обещават — рече той, — ние ви го доставяме.
Тед Буцата погледна четвъртия Конник.
— Ъ-ъ… тебе преди съм те виждал — рече той. — Имаше те на обложката на оня албум на „Блу ойстър кълт“. Имам и пръстен с твойта… твойта… твойта глава.
АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ.
— Леле — едрото лице на Тед Буцата се сгърчи от усилие — опитваше се да мисли.
— Ти к’ъв мотор караш? — измисли го той най-накрая.
Бурята бушуваше около кариерата. Въжето с вързаната на него стара гума танцуваше във вихъра. Сегиз-тогиз по някой лист ламарина, реликва от опита за построяване на къщичка на дървото, се откъртваше от хлабавите сглобки и отплаваше.
Ония се гушеха един в друг, втренчени в Адам. Той изглеждаше някак си по-голям. Кучето клечеше и ръмжеше. Мислеше за всички ония миризми, които щеше да загуби. В Ада нямаше миризми — освен на сяра. А някои от тях бяха, бяха, бяха… ами работата беше там, че в Ада и кучки нямаше.
Адам се разхождаше възбудено и размахваше ръце във въздуха.
— Край няма да има купонът за нас — рече той. — И ще изследователстваме и всичко. Според мен няма да мине много време и ще накарам старите джунгли пак да израснат.
— Ама… ама… ама кой ще, такова де, ще готви, пере и тям подобни? — попита Брайън с разтреперан глас.
— На никого няма да му се налага — отвърна Адам. — Ще имате ядене каквото си щете, камари чипс, пържени лукчета — каквото ви душа иска. И никога няма да трябва да обличате нови дрехи или да се къпете, ако не щете, и изобщо. Или пък да ходите на училище и изобщо. Или да правите нещо, дето не искате — никога повече. Леле, колко ще е страшно!
Луната изгря над хълмовете Кукамунди. Тази вечер беше особено ярка.
Джони Двата Кокала седеше сред червения басейн на пустинята. Това място беше свещено — двете скали на праотците, оформили се в Сънените времена, лежаха така още от самото сътворение. Странстванията на Джони вървяха към своя край. Бузите и гърдите му бяха наклепани с червена охра; той пееше древна песен, един вид пееща карта на хълмовете, и рисуваше в прахта рисунки с копието си.
Не беше ял от два дена, не беше спал. Приближаваше се до състоянието на транс, което щеше да го направи едно с Храсталака, да го свърже в духовна връзка с праотците. Почти го бе постигнал. Почти… Той примига. Огледа се учудено.
— Извинявай, мойто момче — рече той на себе си на висок глас, с прецизна дикция. — Но да имаш някаква представа къде се намирам?
— Кой каза това? — сепна се Джони Двата Кокала. Устата му се отвори.
