Смърт, Глад, Война и Замърсяване продължаваха да се носят към Тадфийлд.
А подир тях — Тежка телесна повреда, Жестокост към животните, Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, но тайно Безалкохолна бира и Големите тежкари.
Беше влажен съботен следобед, ветрове вилнееха и фучаха и на мадам Трейси й беше много окултно.
Беше си облякла роклята с драпериите, а на печката къкреше тенджера, пълна с брюкселско зеле. Стаята беше осветена от свещи — всяка свещ бе внимателно закрепена върху накапана с восък винена бутилка в четирите ъгъла на стаята.
На сеанса присъстваха още трима души. Госпожа Ормерод от Белсайз парк, с тъмнозелена шапка, която в предишния си живот може да е била и саксия; господин Скроги, мършав и блед, с изпъкнали безцветни очи, и Джулия Петли от „Косата днес“55, фризьорския салон на главната, прясна абитуриентка, убедена, че самата тя притежава неизмерими окултни дълбини.
За да подчертае окултните страни на личността си, Джулия бе започнала да носи твърде, ама
твърде много сребърна бижутерия ръчна изработка и зелени сенки за очи. Според нея изглеждаше мистична, изпита и романтична и така щеше да бъде, ако поотслабнеше с още петнайсетина кила. Беше убедена, че страда от анорексия, защото всеки път, като се погледнеше в огледалото, наистина виждаше там дебелана.
— Ще се хванете ли за ръце? — помоли мадам Трейси.
— И трябва да пазим пълна тишина. Светът на духовете е много чувствителен към вибрациите.
— Питайте дали моят Рон е там — обади се госпожа Ормерод. Тя имаше челюст като тухла.
— Ще попитам, миличка, но трябва да мълчите, докато вляза в контакт.
Настана тишина, нарушавана само от къркоренето на стомаха на господин Скроги.
— Извинете ме, дами — смънка той.
След години, прекарани в Повдигане на воала и Изследване на тайните, мадам Трейси беше установила, че две минути е тъкмо нужното време за седене в мълчание и очакване Светът на духовете да влезе във връзка. Повече — и почваха да нервничат, по-малко — решаваха, че не получават достатъчно срещу парите си.
Наум си съставяше списъка с неща за пазаруване.
Яйца. Марули. Трийсет грама сирене за готвене. Четири домата. Масло. Едно руло тоалетна хартия. Да не го забравя, че почти е свършила. И едно парче отличен дроб за господин Шадуел, горкичката стара душичка, срамота…
Време беше.
Мадам Трейси отметна глава, остави я да се килне на едното рамо, после бавно я вдигна пак. Очите й бяха почти затворени.
— Сега влиза в транс, мила — чу да шепне госпожа Ормерод на Джулия Петли. — Няма от какво да се тревожиш. Тя просто си изгражда Мост до Другата страна. Духовният й водач скоро ще се появи.
Мадам Трейси доста се подразни, че отклоняват вниманието от нея, и нададе нисък стон:
— Оооооооооо.
После продължи с писклив, треперлив глас:
— Тук ли си, мой Дух водач?
Изчака малко да се понатрупа напрежение. Препарат за миене на чинии. Две консерви боб. О, и картофи.
— Хау? — попита с тъмнокафяв глас.
— Ти ли си, Джеронимо? — попита се сама.
— Ассум, хау — отвърна си.
— Този следобед имаме нов член в кръга — изрече.
— Хау, госпожице Петли — произнесе тя в ролята на Джеронимо. Винаги бе разбирала, че червенокожите индиански духове водачи са основен реквизит, а името доста й харесваше. Беше обяснила това на Нют. Тя нищичко не знаеше за Джеронимо, бе осъзнал той, а сърце не му даде да й обясни56.
— O — изписка Джулия. — Очарована съм да се запозная с вас.
— Моят Рон там ли е, Джеронимо? — попита госпожа Ормерод.
— Хау скуо, Берил — отвърна мадам Трейси. — Ох, тука има толкоз много бедни загубени души, наредени на опашка пред вратата на мойта колиба. Може и твой Рон да е сред тях. Хау.
Мадам Трейси си беше научила урока още преди години и вече винаги докарваше Рон малко преди края. Ако постъпеше иначе, Берил Ормерод щеше да изземе останалата част от сеанса и да разправя на покойния Рон всичко, което й се е случило, откакто са си побъбрили за последен път. („…виж сега, Рон, нали се сещаш, малката щерка на наш Ерик, Сибила, да ти кажа, направо няма да я познаеш, та тя се хвана да плете макраме, а пък наша Летиша, нали се сещаш, на Карен най-голямата, тя стана лесбийка, ама то в днешно време лошо няма, и пише дисертация за Серджо Леоне, погледнат от феминистка перспектива, а пък наш Стан, нали се сещаш, на наша Сандра близнака, миналия път ти разказвах за него, ми той пък спечели турнира по стрелички и това е много хубаво, щото всички го мислехме, че малко си пада мамино синче, пък улуците на бараката нещо са се откачили, ама аз приказвах с на наша Синди последната изгора, той работи строител и ще дойде да ги погледне в неделя и, ох, като казах, та се сетих…“)
Но Берил Ормерод можеше да почака. Блесна светкавица, последвана почти веднага от грохота на далечен гръм. Мадам Трейси почувства гордост, като че самичка го беше направила. Беше даже още по- добре от свещите за създаване на адмосвера. Адмосвера — това му беше цаката на медиумението.
— А сега — заговори мадам Трейси със собствения си глас — господин Джеронимо би искал да знае има ли тук човек на име господин Скроги?
Воднистите очи на Скроги светнаха.
— Ъ-ъ… всъщност аз се казвам така — рече той с надежда.
— Така, значи тука някой ви търси — господин Скроги идваше от месец и досега не беше успяла да измисли никаква вест за него. — Познавате ли някой на име хммм… Джон?
— Не — отвърна господин Скроги.
— Е, тука има някакви небесни намеси. Може да е и Том. Или пък Джим. Или, хъм, Дейв.
— Познавах един Дейв, като бях в Хемел Хемпстед — рече господин Сроги с мъничко съмнение.
— Да, Хемел Хемпстед, казва, точно така — рече мадам Трейси.
— Ама аз го засякох миналата седмица, разхождаше си кучето и изглеждаше съвсем читав — учуди се господин Скроги, леко озадачен.
— Казва да не се притесняваш и че му е по-добре отвъд воала — продължи упорито мадам Трейси, според която винаги беше по-добре да съобщава на клиентите си добри новини.
— Кажете на моя Рон, че трябва да му разкажа за сватбата на Кристъл — помоли госпожа Ормерод.
— Ще му кажа, миличка. Чакай малко, идва нещо… И тогава нещо дойде. То се настани в главата на мадам Трейси и се огледа навън.
— Шпрехен зи дойч? — произнесе то с устата на мадам Трейси. — Парле ву франсе? Во бу хуй джиан жонгуен?
— Ти ли си, Рон? — възкликна госпожа Ормерод. Отговорът, когато дойде, прозвуча доста сприхаво.
— Не. Определено не съм. Както и да е, въпрос, така откровено тъп, би могъл да бъде зададен само в една единствена страна на тая тънеща в невежество планета, по-голямата част от която по случайност разгледах през последните няколко часа. Драга ми госпожо, не е Рон.
— Е, аз искам да говоря с Рон Ормерод — заяви малко троснато госпожа Ормерод. — Един такъв нисичък, с оплешивяло теме. Може ли да ме свържете с него, моля?
Последва пауза.
— Всъщност тук наоколо наистина се рее един дух, отговарящ на описанието. Много добре. Ще ви го
