В съня си Шадуел се рее високо над селски мегдан. Насред мегдана е струпана голяма купчина цепеници и сухи клони. Мъже, жени и деца стоят наоколо на тревата със светнали очи, с порозовели бузи, в очакване, развълнувани.
Внезапно раздвижване: десетима мъже вървят през мегдана и водят хубава жена на средна възраст. Сигурно на младини е била поразителна красавица; в сънения ум на Шадуел се промъква думата „темпераментна“. Пред нея върви издирвач на вещици Нютон Пълсифър. Не, не е Нют. Този мъж е по- възрастен и е облечен в черна кожа. Шадуел одобрително разпознава древната униформа на майор от армията.
Жената се изкачва на кладата, извива ръце зад гърба си и я връзват за кола. Кладата е запалена. Тя говори нещо на тълпата, но Шадуел е твърде високо и не чува. Тълпата се скупчва около нея.
Вещица, мисли си Шадуел. Изгарят вещица. Това го стопля. Точно така трябва да бъде. Ето как трябва да бъде.
Само че… Тя поглежда право нагоре, към него, и казва:
— И за тебе се отнася, дърт тъпако неден! Само тя ще умре. Ще изгори до смърт. А това, осъзна Шадуел насън, е ужасен начин да умреш. Пламъците я близват по-нависоко. И жената поглежда нагоре. Вторачила се е право в него, макар и да е невидим. И се усмихва. А после… бумммм! Еква гръм.
Гръмотевица, помисли си Шадуел, когато се събуди с непоколебимото чувство, че някой продължава да го гледа втренчено.
Отвори очи. Тринайсет стъклени очи го зяпаха от различните полици в будоара на мадам Трейси — от най-различни рунтави физиономии.
Озърна се и попадна на нечий настоятелно втренчен поглед. Оказа се неговият собствен.
„Ох — помисли си той, обзет от ужас. — Явно с мен става онова, отделянето от тялото, ей на, мене си виждам, тоя път отидох, та се не видех…“
Загреба трескаво, сякаш плува, в усилие да достигне собственото си тяло и тогава, както става в такива случаи, перспективата щракна и се намести.
Шадуел се отпусна и се зачуди защо ли на някой му е притрябвало да си слага огледало на тавана в спалнята. Тръсна недоумяващо глава.
Надигна се от леглото, обу си ботушите и предпазливо се изправи. Нещо липсваше. Цигара. Бръкна дълбоко в джобовете, извади табакера и се захвана да си я свива.
Сънувал е, знаеше. Не си спомняше съня, но какъвто и да беше той, притесняваше го.
Запали цигарата. И видя десницата си: върховното оръжие. Оръжието на Страшния съд. Насочи пръст към едноокия мечок на камината.
— Бум! — извика той и се изкикоти пресипнало. Не беше свикнал да се кикоти и се разкашля, което означаваше, че пак се намира на позната територия. Пиеше му се нещо. Сладка кутия кондензирано мляко.
На Мадам Трейси би трябвало да й се намира.
Той излезе с тежка стъпка от будоара й и се насочи към кухнята.
Пред кухничката спря. Тя разговаряше с някого. С някакъв мъж.
— И какво точно искате да направя аз? — питаше тя.
— Ах ти, дърта брантийо — измърмори Шадуел. Очевидно беше дошъл някой от нейните джентълмени посетители.
— Честно казано, драга ми госпожо, плановете ми на този етап са по необходимост донейде мъгляви.
Кръвта на Шадуел застина в жилите. Той нахлу през мънистената завеса с вик:
— Содом и Гомор! Да се възползваш от беззащитна блудница! Само през трупа ми!
Мадам Трейси вдигна очи и му се усмихна. В стаята нямаше друг.
— Къдеййййтоййй? — попита Шадуел.
— Кой? — попита Мадам Трейси.
— Некакъв южняшки женчо. Чух го. Беше тука и ти предлагаше разни работи. Чух го.
Устата на мадам Трейси се отвори и един глас произнесе:
— Не просто някакъв южняшки женчо, сержант Шадуел. ЮжняшкиЯТ женчо.
Шадуел изпусна цигарата. Протегна ръка, лекичко разтреперан, и насочи пръст към мадам Трейси.
— Демон! — изграчи той.
— Не — отвърна мадам Трейси с гласа на демона. — Вижте, знам какво си мислите, сержант Шадуел. Мислите си, че сега всеки миг тази глава ще се завърти на обратно и ще почна да повръщам грахова супа. Е, няма. Не съм демон. И бих искал да изслушате какво имам да ви кажа57.
— Семе демонско, млъкни — заповяда Шадуел. — Няма да ти слушам грозните лъжи. Знайш ли ти к’во е т ’ва? Т’ва й ръка. Четири пръста. Един палец. Тази сутрин вече изгоних един от ваште. А с’я са изнасяй от главата на таз добра женица или ш’ та пратя на оня свят да чакаш второто пришествие.
— Тъкмо там е проблемът, господин Шадуел — каза мадам Трейси със собствения си глас. — Второто пришествие. То идва. Точно там е проблемът. Господин Азирафел ми обясни всичко. А сега престанете да се държите като стар глупчо, господин Шадуел, седнете, пийнете чай и той ще ви го обясни и на вас.
— Няа да му слушам гяволските брътвежи, жено — заяви Шадуел.
Мадам Трейси му се усмихна.
— Стари ми глупчо — рече му тя.
Всичко друго той би понесъл.
Седна.
Но не отпусна ръка.
Люшкащите се табели отгоре обявяваха, че пътят на юг е затворен; върху платното беше изникнала малка горичка от оранжеви конуси, която пренасочваше автомобилистите в коптирано платно на северното шосе. Други табели нареждаха на мотористите да намалят скоростта на петдесет километра в час. Полицейски коли завръщаха шофьорите насам-натам като раирани в червено овчарски псета.
Четиримата мотоциклетисти не обърнаха внимание ни на табели, ни на конуси, ни на полицейски коли и продължиха по празното южно платно на М6. Другите четирима точно зад тях намалиха малко.
— Ний с’я, таквоз, не трябва ли да спреме или кво? — попита Големите тежкари.
— Мда. Може да са се сблъскали — предположи Да нагазиш в кучешко лайно (бивш Всички чужденци и най-вече французите, бивш Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, така и нереализирал се като Безалкохолна бира, за кратко Срамни лични проблеми, известен преди като Скъз).
— Ние сме другите четирима конници на Апокалипсиса — заяви Те Те Пе. — Правим каквото правят и те. Следваме ги.
И отпрашиха на юг.
— Ще бъде свят само за нас — рече Адам. — Другите вечно оплескват работата, но ние можем да се отървем от всичко и да започнем отначало. Няма ли да е върхът?
— Вие, вярвам, сте запознат с книга „Откровение“? — изрече мадам Трейси с гласа на Азирафел.
— Да — отвърна Шадуел, който не беше запознат. Библейските му познания започваха и свършваха с
