— Аз.
Джони се почеса замислено.
— Значи как’ аз го разбирам, ти си некой мой прадядо, а, приятел?
— O. Несъмнено, момчето ми. Съвсем несъмнено. Така да се каже. А сега да се върнем към първоначалния ми въпрос. Къде съм?
— Само че, щом си ми прадядо — продължи Джони Двата Кокала, — шо приказваш кат’ педерунгел?
— Аха. Австралия — изрече устата на Джони Двата Кокала. Произнесе думата така, като че се налагаше добре да я дезинфекцират, преди да я произнесе втори път. — Леле майчице. Е, благодаря все пак.
— Хей? Хей? — подвикна Джони Двата Кокала. Каза го на пясъка и зачака — и чака, и чака, но отговор не дойде.
Азирафел се беше изнесъл.
Цитрон Дьо Космьо беше тонтон макут, странстващ хунган51: в торбата на гърба му имаше вълшебни билки, лековити билки, парченца от дива котка, черни свещи, прах, добиван най-вече от кожата на определен вид чирози, умряла стоножка, половин шише „Чивас Регал“, десет цигари „Ротманс“ и копие от „Какво става в Хаити“.
Той вдигна ножа и с опитен замах клъцна главата на черното петле. Кръвта плисна по десницата му.
— Лоа, възседни ме — занарежда той. — Gros Воn Аngе, ела при мен.
— Къде съм? — произнесе пак той.
— Това моят Gros Воn Аngе ли е? — попита се сам.
— Според мен въпросът е много личен — отвърна си. — Искам да кажа, така както стоят нещата. Но така де, човек се опитва. Старае се.
Цитрон усети как едната му ръка се протяга към петела.
— Според теб това място не е ли много нехигиенично за готвене? Вдън джунглата! Барбекю ще си правим, а? Що за място е това?
— Хаитянско — отговори той.
— Да му се не види! Пак далече. Все пак и по-лошо можеше да бъде. Ох, трябва да тръгвам. Приятно прекарване.
И Цитрон Дьо Космьо остана самичък вътре в черепа си.
— Майната им на Lоаs — измърмори той под носа си. Известно време стоя втренчен в нищото, после се пресегна за торбата и шишето „Чивас Регал“. Съществуват поне два начина да превърнеш някого в зомби. Смяташе да използва най-лесния.
Прибоят ехтеше. Палмите се люлееха.
Идеше буря.
Лампите светнаха. Евангелисткият хор „Електропровод“ (Небраска) запя „Исус е телефонният техник на номератора на моя мил живот“ и почти заглуши воя на прииждащия вятър.
Марвин O. Багман поправи вратовръзката си, провери усмивката си в огледалото, потупа по задника личната си асистентка (госпожица Синди Келерхолс; миналия юли станаха три години, откакто беше маце на месеца на „Пентхаус“; тя обаче заряза всичко това, когато се захвана да гради Кариера) и излезе на подиума в студиото.
— пееше хорът. Марвин обичаше тази песен. Сам я беше писал.
Другите песни, които беше писал, включваха „Щастливият мистър Исус“, „Исусе, ша мо’е ли ’начи у вас да преспя“, „Добрият стар горящ кръст“, „Исус е стикерът на бронята на моята душа“ и „Щом изпадна в божествен захлас, гепвам кормилото на пикапа завчас“. Всичките ги имаше в „С Исус сме си първи дружки“ (на плоча, касета и компактдиск) и ги рекламираха на всеки четири минути по евангелистката мрежа на Багман52.
Въпреки че римите му куцаха и в текстовете му по правило липсваше такова нещо като смисъл, пък и Марвин, тъй като не беше твърде музикален, беше свил всичките мелодии от стари кънтри-парчета, та въпреки всичко това „С Исус сме си първи дружки“ се бе продал в над четиримилионен тираж.
Марвин беше започнал като кънтри-певец; тогава пееше стари парчета на Конуей Туити и Джони Кеш.
Изнасяше редовно концерти в затвора „Сан Куентин“, докато правозащитниците не го извадиха оттам по параграф „Жестоко и необичайно наказание“.
Тъкмо тогава Марвин се хвана с религията. Не онази, тихата и личната, свързана с правене на добро и праведен живот; не дори и от вида, свързан с обличането на костюм и звъненето по хорските врати; а онази, свързана с притежаването на собствена телевизионна мрежа и навиването на хората да ти пращат пари.
Беше открил идеалния телевизионен микс в „Часът на Силата с Марвин“ („Шоуто, с което фундаментализмът отново стана ЗАБАВЕН!“). Четири триминутни песни от албума, двайсет минути Адски огън и жупел и пет минути изцеления. (Останалите двайсет и три минути се запълваха с редуване на придумки, молби, заплахи, крънкане и от време на време най-непресторено искане на пари.) В началото той наистина водеше хора в студиото да ги цери, но реши, че е много сложно, и затова сега просто разказваше за видения, с които го удостояваха зрители от цяла Америка, излекували се по чудодеен начин, докато гледали шоуто. Така беше много по-просто — вече нямаше нито нужда да наема актьори, нито начин да се провери степента на успеха му53.
Светът е много по-сложен, отколкото си мислят повечето хора. Мнозина например си мислеха, че Вярата на Марвин не е истинска, щом той изкарва от нея толкова много пари. И грешаха. Той вярваше с цялата си душа. Вярваше докрай и харчеше голяма част от парите, изсипващи се в джобовете му, за онова, което наистина смяташе за Божие дело.
Първата песен завърши, Марвин излезе пред камерите и смирено вдигна ръце за тишина. В контролната кабина тонинженерът намали звука на записаните аплодисменти.
