законът го изисква“) и малко по-късно вкараха другото.
Самото културно аташе, Тадеус Дж. Доулинг, няколко дена по-рано бе спешно привикан във Вашингтон, но разговаряше по телефона с госпожа Доулинг от началото до края на цялото преживяване „раждане“ и й помагаше да диша.
Но това, че същевременно разговаряше по другата линия със съветника си по инвестициите, никак не й помогна. В един момент му се наложи да я накара да задържи за цели двайсет минути.
Но какво от това.
Раждането на бебе е върховното, най-радостно съпреживяване, което могат да споделят две човешки същества, и той не смяташе да пропусне и секундичка от него. Беше поръчал на един от тайните служби да му го заснеме на видео.
Злото, общо взето, не спи и затова не разбира защо на другите им се налага да го правят. Но Кроули обичаше да си поспива — това си беше едно от земните удоволствия. Особено след като си похапнал здравата. Той проспа например по-голямата част от деветнайсти век. Не защото имаше нужда, а просто защото му беше кеф9.
Едно от земните удоволствия. Е, по-добре да им се порадва като хората сега, докато още е време.
Бентлито пореше с рев нощта в източна посока.
Разбира се, най-общо погледнато, той беше изцяло за Армагедон. Ако някой го бе попитал защо от сума ти векове се бърка в работите на човечеството, той би отговорил:
„О, ами за да дойде Армагедон и Адът да възтържествува.“ Но да работиш, за да дойде, е едно, а да се случи наистина — съвсем друго.
Кроули открай време знаеше, че ще присъства на края на света — беше безсмъртен и тъй или иначе нямаше избор. Но се надяваше дотогава да има много време.
Защото той доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.
О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден. С годините на Кроули му ставаше все по-трудно и по-трудно да изнамери някое демонично дело, което да изпъкне на естествения фон на всеобщата гадост. През последното хилядолетие имаше моменти, когато му се приискваше да вземе и да изпрати Долу следната вест: „Вижте какво, давайте да се отказваме още ей-сегинка, да закриваме Дис и Пандемониум и всичкото там и да се местим тука — няма такова нещо, което можем да им сторим, дето те самички не си го правят, а правят и такива неща, дето на нас не биха ни и хрумнали, често с участие на електроди. И електричество, разбира се.“
Един от тях си го беше написал черно на бяло, нали така… „Адът е празен, а всички дяволи са тук.“
За Испанската инквизиция Кроули бе получил похвала. Да, тогава той беше в Испания — предимно се мотаеше по кантините в по-приличните райони, а за Инквизицията даже и не подозираше, докато въпросната похвала не пристигна. Та тогава отиде да хвърли едно око и като се върна, се запи за цяла седмица.
Ами оня, Йеронимус Бош. Ега ти откачалката. И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля. Големи мизерии му погаждаше тя.
Веднъж Азирафел се бе опитал да му го обясни. Цялата работа, беше казал той — някъде към 1020 г., по времето, когато сключиха малкото си Съглашение, — цялата работа беше в това, че когато един човек е добър или лош, това е, защото той така иска. Докато на хора като Кроули и, разбира се, на него самия им е отредено какви да бъдат още от самото начало. Хората не могат да станат истински светци, бе казал той, освен ако не разполагат и с възможността да са отявлено порочни.
Кроули мисли доста време над това и някъде към 1023 година му рече:
— Я задръж, този номер става само ако всички имат равни възможности на старта, нали така? Не може да пръкнеш някого в кална съборетина насред военна зона и да очакваш той да се справя също толкова добре, колкото и роденият в замък.
— Ах — беше рекъл Азирафел, — тъкмо това му е хубавото. От колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш.
— Смахната работа — отвърна Кроули.
— Не, неизразимо велика — възрази Азирафел. Азирафел. Врагът, естествено. Но му беше враг вече от шест хиляди години и това го превръщаше в своего рода приятел.
Кроули се протегна и вдигна телефона в колата. Да си демон, разбира се, предполагаше липса на свободна воля. Но не можеше да се мотаеш толкова дълго сред хората и да не се понаучиш на туй- онуй.
Господин Йънг не беше особено въодушевен нито от Дамиан, нито от Пелин. Нито от което и да било от останалите предложения на сестра Мери Бъбрива, покрили половината Ад и по-голямата част от Златните години на Холивуд.
— Е — рече тя най-накрая леко обидена, — според мен на името Ерол нищо му няма. Или пък на Кари. Много хубави американски имена. И двете.
— На мене ми харесват… така, по-традиционните имена — обясни господин Йънг. — Ние в нашето семейство винага сме носили хубави, прости имена.
Сестра Мери грейна.
— Точно така. Ако ме питате мен, старите имена са си най-хубави.
— Някое прилично английско име, като имената в Библията — продължи господин Йънг. — Матю, Марк, Люк или Джон10 — произнесе той замислено. Сестра Мери потръпна. — Само дето всъщност никога не са ми звучали много по библейски, да ви кажа — додаде той. — По ми звучат като каубои и футболисти.
— Саул е хубаво име — примири се сестра Мери.
— Не ща да е твърде старомодно — заяви господин Йънг.
— Или пък Каин. Наистина, колко модерно звучи — Каин — пробва сестра Мери.
— Хммм… — господин Йънг май се съмняваше.
— Или пък винаги бихте могли да го кръстите… винаги бихте могли да го кръстите Адам — предложи сестра Мери. „Това трябва да е достатъчно безопасно“, помисли си тя.
— Адам? — рече господин Йънг.
Щеше да е хубаво да си мислим, че монахините сатанистки дискретно са дали излишното бебе — бебе Б — за осиновяване. Че то е расло като нормално, щастливо, весело дете, дейно и жизнено, а след това е станало нормален и достатъчно доволен от живота гражданин. Може би тъкмо така и е станало.
Оставете ума си да размишлява над наградата му за правопис от началното училище; с нищо незабележимите му, макар и доста приятни студентски години; работата му в счетоводния отдел на Строителното дружество на Тадфийлд и Нортън; чудесната му съпруга. Може би ще искате да си представите и деца, а също и хоби — като например реставриране на стари мотоциклети или пък развъждане на тропически рибки.
На нас и без това вашата версия ни харесва повече. Сигурно тропическите му рибки печелят награди.
