комитет по извънредно положение7, завзеха властта, но не можаха да я удържат и бяха наказани само с няколко месеца затвор. Оттогава в Русия хората с пагони могат безнаказано да превземат властта. В историята с августовския пуч само генерал Пуго запази честта си — застреля се, ако се вярва на версията, че първо можеш сам да се застреляш, а после внимателно да оставиш пистолета до себе си. Смъртта на генерал Пуго ни кара да мислим — участниците в пуча наистина са вярвали, че спасяват страната, разбирайки спасението й по този начин. Нали сме в обръч от врагове. И най-искреният от тях загина.
По време на пуча в Москва бяха въведени войски. Строяха се барикади по улиците. Но мнозинството от народа остана безмълвно. Оттогава в руската политика е прието да се взема предвид не целият народ, а само малка част от него. За да влязат в Москва, войските трябваше да нарушат клетвата за вярност към народа. Ако военните бяха отказали да влязат в Москва, то пък не биха се подчинили на заповедта, т.е. все едно биха нарушили клетвата. След три дни военните преминаха на страната на защитниците на Белия дом, т.е. за три дни престъпиха клетвата два пъти. Какво значение има оттогава военната клетва в Русия?
Защитавайки Белия дом, загинаха трима души, но защитниците празнуваха победа. Скръбта им бе кратка, но за дълго решиха, че броят на жертвите сред гражданското население е приемлив. Цялата история на Русия, репресиите, войните са ни научили, че трима загинали са нищо, поносимо е. Ако в „Норд-Ост“ и в Беслан не бяха загинали стотици, а само трима души, кой щеше да ги споменава? Кой сега в Русия е способен остро да чувства, че е неприемлива гибелта дори на един-единствен човек? Е, не сме ли чудовища?
Самият аз през август 1991 с цялото си сърце бях за свободата, но за всеки случай напуснах града. И как сега да осъждам хората, които са съпричастни с дадени идеали, но за всеки случай заминават?
След победата си защитниците на Белия дом за кратко вкараха в затвора участниците в пуча, но затова пък закриха Комунистическата партия, която нямаше никакво юридическо отношение към пуча. Направиха го не чрез съда, а с решение на властите, както тринайсет години по-късно, след терористичния акт в Беслан, президентът Путин щеше да отмени изборите за губернатори, които по никакъв начин не бяха свързани с превземането на бесланското училище.
През същата 1991 година никому неизвестният Шамил Басаев отвлече самолет с пътници, принуди го да кацне в Турция и постави като условие за освобождаването на заложниците да му бъде организирана пресконференция. Организираха му я. Басаев поприказва за свободолюбивия чеченски народ, пусна заложниците и се предаде на турските власти. Турските власти предадоха Басаев на руските власти, т.е. на ФСС, а тя го пусна. Много скоро след това Басаев командваше отряд в Абхазия и се кандидатира за поста президент на Чечня. Или беше избягал от подземията на „Лубянка“? Или бяха го пуснали либералите? Или бяха го пуснали спецслужбите, както правеха много пъти и след това в Дагестан и в Чечня по време на първата и втората чеченска война?
Последва Пригородни район в Осетия, клане, уж провокирано от национални разпри. Медиите съобщаваха, че ингушите нападнали осетинците, убивали жените и им изгаряли половите органи. Ясно е защо са го правели — ингушите са мюсюлмани, осетинците са християни, половите органи на мюсюлманките и на християнките коренно се различават — мюсюлманките ги бръснат. А щом половите органи са изгорени, редовият телевизионен зрител не може да разбере кой всъщност пръв е започнал клането. Дали вижда мъртва осетинка или мъртва ингушка — трябва да се разследва, а разследване никой не дочака, толкова бяхме свикнали с кръвопролитията.
А през 1993 година по заповед на президента Елцин стреляха по парламента, по същото време, когато беше решено да се приватизира държавната собственост срещу бонове. И с какво президентът Елцин е по- добър от президента Путин, изградил парламент, който да му е удобен?
За метежа през 1993 година един активен негов участник, млад комунист, ми каза, че хората, щурмували тогава кметството и телецентъра „Останкино“, се борели за справедливост и свобода. Запознахме се през 2004 г. в Киев. Той работеше в щаба на кандидат президента Янукович и пред мен диктуваше на информационните агенции за публикуване явно лъжливи резултати от гласуването. Изглежда и него, младия комунист, деветдесетте години в Русия не бяха го научили на нищо добро.
През 1994 година, освен приватизацията започна и чеченската война. Войната, която ще превърне младия журналист Мовлади Удугов, младия поет Зелимхан Яндърбиев и младия артист Ахмед Закаев във въстаници — от тяхна гледна точка, и в терористи — от гледна точка на федералните власти. Започна война! Хората излязоха по улиците, за да протестират срещу нея, но скоро вниманието им беше отвлечено: от телевизионния екран екскаваторчикът от рекламата Льоня Голубков учеше обикновения гражданин как да си влага приватизационните бонове и чертаеше по теле екрана в стил Гоголевия Манилов схеми на собственото си финансово преуспяване. Хората пазеха боновете си като писани яйца и обмисляха къде ще е най-добре да ги вложат: в МММ или в „Хапьор-инвест“. А когато боновете им изгоряха независимо от това дали бяха в МММ или в „Хапьор-инвест“, същият този народ, който до вчера ходеше по многохилядни антивоенни демонстрации, започна да се безпокои за изгорелите си бонове повече, отколкото за овъглените танкисти в Грозни. Ето в какви чудовища се превърнахме.
Освен това се водеше война между бандитите, стреляше се по улиците, което и досега се смята за нещо обикновено в Кавказ. Не стрелят либералите, стрелят военните. Имаше и хероин, продаваше се открито, а милицията небезкористно си затваряше очите. Къде сте видели в милицията либерали? В началото на деветдесетте години аз си изкарвах прехраната, като разпродавах онова, което беше останало от образованието ми — преподавах италиански език. Най-добрите ми ученички бяха валутните проститутки — освен че си плащаха уроците (от които аз, разбира се, не плащах данъци), момичетата всеки път ми носеха и безценно лакомство за детето ми — йогурт.
Майка ми, лекарка и доктор на науките, вярваше в приватизацията и казваше:
— Не всички са мошеници. Трябва просто да помислим и да вложим боновете в някое сериозно производство. Защо да не ги вложим в газ или в петрол, или в земя?
— Защото, мамо — отговарях аз, вече досетил се, че за всекии случай не бива да вярваш никому и тогава няма да си измамен, — комунистическата Дума забрани да се приватизират газът, петролът и земята. Изкара на пазара за приватизация никому ненужни спрели заводи и сега мисли кой от тях ще оцелее. Аз отказвам да мисля за това.
Майка ми, като образован и интелигентен човек, реши, че не бива да се влагат бонове в МММ или в „Хапьор-инвест“, защото твърде много ги рекламират и затова явно лъжат. И ги вложи в компанията „Хермес-финанс“, която се рекламираше по-малко, но това не й пречеше също да лъже, да е финансова пирамида и скоро също да гръмне.
Как беше написал Ходорковски? „… Измамиха 90 процента от хората, като щедро им обещаха, че за един бон могат да си купят две Волги. Наистина, един предприемчив финансов играч с достъп до закрита информация и нелишен от способността да я анализира, можеше да направи от приватизационния бон и десет Волги.“
Майка ми не беше предприемчив финансов играч, нямаше достъп до закрита информация, излъгаха я, изхождайки не от либералния, а от мошеническия принцип, че не е срамно да ограбиш човек, който не знае правилата на играта.
Но само това да беше! Нашето семейство е династия лекари. И за мен е по-обидно, вместо да загубя две Волги, уж полагащи ми се срещу един бон, да мисля, че през 1994 година майка ми няколко месеца се грижеше повече за тези шарени хартийки, отколкото за болните хора. Това беше унизително. Познавам единствения богаташ и финансист, който осъзна това унижение на майка ми и своята вина. Казва се Михаил Ходорковски. Лежи в затвора. Ако наистина всички богатства в Русия са придобити чрез измама, значи в затвора се оказа единственият разкаял се мошеник. Неразкаялите се са на свобода.
През 1994 година собствениците на Банка МЕНАТЕП, естествено, бяха вече предприемчиви финансови играчи и, естествено, имаха достъп до закрита информация.
За Платон Лебедев например финансистите (дори онези, които го ненавиждат) казват, че е финансов гений. Завършил е Икономическия институт „Плеханов“, в съветско време се е занимавал с икономическо планиране в компанията „Зарубеж-геология“, което се смята за престижно и стабилно. Бившата му подчинена Ирина казва:
— Как да ви обясня? Финансите са наука, разбирате ли?
