бащиния ми убиец и похитителя на безценните ми съкровища. Но едва ли съм единствения храбрец сред нашия храбър народ. И нима не загубихме всички своя крал? А какво ли друго не сме изгубили, заточени в тия тесни земи между планината и морето? Тук някога имаше светлина, която Валарите свидливо криеха от Средната земя, ала сега мрак обгръща всичко. Ще останем ли да скърбим бездейно като народ от сенки, призраци сред мъглата, всуе леещи сълзи над неблагодарни морета? Или ще се завърнем в родния край? Нежно се плискаха водите на Куивиенен под безоблачния звезден небосвод и просторни земи се разстилаха, где на воля да бродим свободни. Там се разстилат още и чакат кога ще осъзнаем, че бе лудост да ги напуснем. Елате! Оставете тоя град на страхливците!
Дълго говорил той и все приканвал Нолдорите да го последват и чрез доблест да се сдобият със свобода и велики кралства далече на изток, преди да е станало късно; защото в словата му отеквали лъжите Мелкорови, че коварните Валари ги държат в плен, та да дадат на човеците власт над Средната земя. Едва тогава мнозина Елдари узнали за идването на Следващите.
— Дълъг и труден е пътят — провикнали се те, — ала прекрасен ще бъде краят! Сбогом на робството! Но сбогом и на покоя! Сбогом на слабите духом! Сбогом на всички съкровища! Нови ще съберем. Лек товар си вземете, но не забравяйте мечовете! Защото ще стигнем по-далеч от Ороме и ще издържим повече от Тулкас; не ще се завърнем като тях от гонитбата. Подир Моргот чак до пределите на Земята! Люта бран го чака и ненавист навеки. А когато победим и си възвърнем Силмарилите, ние и само ние ще сме владетели на неосквернената Светлина, господари на блаженството и красотата на Арда. Никой друг народ не ще ни измести!
Заклел се тогаз Феанор с клетва най-страшна. Рипнали седмината му сина до него и дали същия обет, а изтеглените им мечове заблестели с кървава светлина под лъчите на факлите. Клетва изрекли, що никой не може да наруши и никой не бива да поема даже в името на Илуватар; и призовали над себе си Вечния Мрак, ако не я изпълнят, а за свидетели посочили Манве, Варда и свещения Таникветил; тъй дали дума да гонят с мъст и омраза чак до края на Света всеки Валар, демон, елф или човек още нероден, всякоя твар, била тя малка или голяма, зла или кротка, всякоя рожба на времето в идните дни, що дръзне да докосне, отнеме или задържи Силмарилите извън тяхно владение.
Тъй се обрекли Маедрос, Маглор, Келегорм, Куруфин, Карантир, Амрод и Амрас, седмината принцове на Нолдорите; и мнозина слушали с покруса страховитите им слова. Защото тъй изречена клетва, била тя за зло или добро, вече не се отменя и до свършека на света преследва както клетвопрестъпника, така и онзи, що остане верен на обета си. Подир туй Финголфин и синът му Тургон заговорили против Феанор и люти слова се изрекли, та още веднъж свадата едва не стигнала до мечове. Ала с реч умела и блага Финарфин се опитал да усмири Нолдорите и да ги склони към размисъл, преди да сторят нещо, що назад се не връща; и от синовете му единствен Ородрет изрекъл подобни думи. Финрод подкрепил своя приятел Тургон; но Галадриел, единствената девойка сред Нолдорите, що дръзнала да се възправи храбро пред разгневените принцове, настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае. Подкрепил я и Финголфиновият син Фингон, понеже също се трогнал от речта на Феанор, макар и да не го обичал; а с Фингон, както винаги, били Финарфиновите синове Ангрод и Аегнор. Но те запазили спокойствие и не продумали срещу бащите си.
След дълги разпри накрай надделял Феанор и повечето събрани Нолдори пламнали от жажда да видят нови и непознати земи. Затуй когато отново заговорил Финарфин за размисъл и отсрочка, мощен вик се надигнал:
— Не, да тръгваме час по-скоро!
И веднага почнали Феанор и синовете му да се готвят за поход.
Мъдри и предвидливи трябва да бъдат ония, що дръзват да поемат по тъй мрачен път. Ала всички се подготвяли набързо; Феанор час по час ги подканял, понеже се боял да не изстинат сърцата им, та да забравят неговите слова и друг съвет да подирят; а и въпреки гордата си реч помнел каква власт имат Валарите. Ала от Валинор не идвали вести и Манве мълчал. Не желаел да забранява или възпира плановете на Феанор, защото Валарите скърбели, че са ги обвинили в зла умисъл спрямо Елдарите и затуй не искали никого да държат в плен против неговата воля. Само гледали и изчаквали, но още не вярвали, че Феанор ще се наложи над народа на Нолдорите.
И наистина, щом почнал Феанор да се разпорежда как да потеглят на поход, тозчас пак пламнали раздори. Защото макар че ги бил убедил да тръгнат, мнозина не били склонни да приемат Феанор за свой крал. По-голяма обич бил спечелил Финголфин, тъй че синовете му, целият му род и повечето обитатели на Тирион не искали да се откажат от него, ако и той тръгне на поход; и така най-сетне поели Нолдорите по своя горчив път на два отделни отряда. Начело били Феанор и неговите последователи, ала далеч по- многоброен отряд идвал подир тях под властта на Финголфин; а Финголфин бил постъпил тъй неразумно само защото го призовавал синът му Фингон и защото не искал нито да се дели от своя народ, нито да го остави на прибързаните решения Феанорови. Не забравял той какви слова били изречени пред трона на Манве. Заедно с Финголфин и по същите причини потеглил Финарфин; но от всички тъкмо той най-силно се противил срещу похода. И сред многолюдния народ на Нолдорите във Валинор само един на десетима отказал да тръгне — някои от любов към Валарите (и най-вече към Ауле), други от обич към Тирион и безбройните прекрасни творения в него; но нито един отказ не бил породен от страх пред тежкия път.
Ала когато отекнала песента на тръби и Феанор потеглил през портите на Тирион, най-сетне пристигнал вестоносец от Манве с такива слова:
— Само със съвет се изправям против безумието Феанорово. Не тръгвайте! Лош е часът и пътят ви води към скръб, що не съзирате още. Не ще ви помогнат Валарите в този поход, ала не ще и попречат; знайте само едно: както свободно дойдохте, тъй и ще си отидете. Но ти, Феанор, сине на Финве, сам със своята клетва се превърна в изгнаник. С горчиви уроци ще узнаеш колко струват лъжите Мелкорови. Валар бил той, казваш. Тогаз си се клел напразно, понеже не ще надвиеш ни един от Валарите ни сега, ни додето съществува Арда, та дори и да те направи тройно по-могъщ Еру, чието име изрече.
Но Феанор се изсмял и проговорил не на пратеника, а на Нолдорите:
— Тъй! Значи храбрият ни народ трябвало да прокуди в изгнание само сина и внуците на своя крал, а подир туй да се завърне в ярема? Ала ако някои от вас решат да тръгнат с мен, аз ще им кажа: „Скръб ли ви предвещават? Та нали и в Аман я видяхме. Нали в Аман стигнахме от блаженство до горест. Нека сега да опитаме обратния път — през скръбта към радост, или поне към свобода.“
А после се обърнал към вестоносеца и извикал:
— Туй кажи на Манве Сулимо, Върховен владетел на Арда: ако не може Феанор да низвергне Моргот, поне не отлага битката и не скърби безплодно със скръстени ръце. А може пък Еру да е разпалил в мен огън по-жарък, отколкото подозираш. Ако не друго, то поне тъй жестока рана ще нанеса на Врага на Валарите, че всемогъщите сред Пръстена на Съдбата ще се изумят, щом узнаят за нея. Да, накрая дори и те ще ме последват. Сбогом!
Тъй величав и могъщ станал в онзи миг гласът на Феанор, че даже вестоносецът на Валарите се преклонил мълчаливо и поел обратно; а Нолдорите повече не се колебали. Продължили похода и начело по бреговете на Еленде крачели с бърза стъпка сродниците на Феанор; нито веднъж не обърнали взор към Тирион върху зелената Туна. Бавно и не тъй охотно идвал подир тях отрядът на Финголфин. В този отряд пръв бил Фингон; а последни идвали Финарфин, Финрод и мнозина от най-мъдрите и благородни Нолдори; често се оглеждали те да зърнат своя прекрасен град, додето лампата на Миндон Елдалиева изчезнала в нощта. От всички Изгнаници тъкмо те запазили най-жив спомена за блаженството, що били напуснали, а освен туй носели някои от прекрасните предмети, изработени в Тирион, макар и да бил само пречка този товар по дългия път.
Феанор повел Нолдорите накъм Севера, понеже целта му била да догони Моргот. Имало и друга причина: Туна под връх Таникветил се намирала близо до средата на Арда, где Великото море било неизмерно широко, докато на север пущинаците на Араман се сближавали с бреговете на Средната земя, та ги делял само тесен пролив. Но когато се избистрил разсъдъкът на Феанор, той проумял прекалено късно, че не ще успеят тия огромни отряди да изминат дългия път на север и подир туй да прекосят морската бездна другояче, освен с кораби; а за строеж на подобен флот било потребно много време и тежък труд, макар и да имало сред Нолдорите мнозина, посветени в тънкостите на този занаят. Решил тогаз да привлече към похода
