балади, ако не се броят някои песни за древността на света; тук обаче ще я предадем съвсем накратко и без стихове.
Разказват, че Барахир не пожелал да напусне Дортонион и там Моргот го преследвал безмилостно, докато накрая в дружината му останали само дванайсет бойци. А на юг горите на Дортонион се издигали към планински бърда; сред пущинаците в източния край на тия възвишения се намирало езерото Тарн Аелуин и цялата околна местност била дива и непроходима, защото дори в годините на Дългия мир никой не пожела да се засели там. Но водите на Тарн Аелуин се смятали за свещени, защото денем били бистри и сини, а нощем се превръщали в звездно огледало; говорело се, че в древни времена самата Мелиан ги била благословила. Натам се оттеглили бунтовниците на Барахир и Моргот не успял да открие убежището им. Но мълвата за подвизите на Барахир и неговите другари се разнесла на длъж и на шир; накрая Моргот заповядал на Саурон да ги намери и унищожи.
А между спътниците на Барахир бил Горлим, син Ангримов. Съпругата му се наричала Елинел и велика обич ги свързвала преди да настане злото. Но когато се завърнал от сраженията в блатата, Горлим заварил дома си разграбен и пуст, а от жена му нямало и следа; не знаел дали е убита или отведена в плен. Тогава избягал при Барахир и от всичките му бойци бил най-свиреп и безразсъден в сражение; ала в сърцето му се загнездило съмнение, че Елинел може и да не е мъртва. Понякога се измъквал сам и тайно отивал да посети къщата си, която още стояла сред горите и нивите, що някога притежавал; и това не останало скрито от слугите на Моргот.
През един есенен ден той пак наближил своя дом и във вечерния здрач му се сторило, че забелязва светлинка зад прозореца; прокраднал се натам и надникнал вътре. Видял Елинел с изпито от глад и скърби лице и сякаш я чул да се жалва на глас, че е изоставена от своя съпруг. Но щом извикал от радост, бурен вятър изгасил светлината; разнесъл се вълчи вой и той изведнъж усетил върху плещите си тежките ръце на Сауроновите ловци. Тъй бил пленен Горлим; и като го отвели в своя лагер, враговете го подложили на нечувани мъки, за да узнаят къде се крие Барахир и какво замисля. Горлим обаче не изрекъл нито дума. Тогава му обещали, че ако отстъпи, ще го освободят заедно с Елинел; и подир толкова мъки и копнеж по жена си, той накрая не устоял. Незабавно го отвели пред страховития Саурон; и Саурон му рекъл:
— Чувам, че искаш да се пазариш с мен. Назови цената.
А Горлим отговорил, че желае да срещне отново Елинел и двамата да бъдат освободени; защото си мислел, че тя също е пленница.
Усмихнал се Саурон и продумал:
— Малка е тази цена за толкоз велико предателство. Тъй да бъде. Говори сега!
Горлим искал да се отметне, но под безмилостния взор на Саурон накрая разказал всичко. Разсмял се тогава Саурон и злорадо разкрил на Горлим, че в къщата бил видял само призрак, сътворен чрез магия, за да го заловят; защото Елинел била мъртва.
— Все пак ще изпълня молбата ти — рекъл Саурон — и ще те освободя, за да идеш при Елинел.
А после го умъртвил жестоко и бавно.
Тъй било разкрито убежището на Барахир и Моргот изплел мрежите си около него; и като връхлетели с изненада в тихия предутринен час, орките съсекли всички бойци от Дортонион освен един. Защото Берен, син Барахиров, бил пратен от баща си с опасната задача да разузнае що вършат враговете, затуй се намирал далече когато скривалището било превзето. Но докато спял през нощта в горските дебри, присънило му се, че лешояди са отрупали голите клони на дърветата по езерния бряг и от клюновете им капе кръв. После видял в съня как по водата се задава призракът на Горлим, който му признал за предателството и смъртта си и го замолил час по-скоро да предупреди Барахир.
Тогава Берен се събудил, побягнал лудо в нощта и продължил да тича през целия ден, докато на второто утро достигнал убежището. Но когато наближил, пред него излетели лешояди и с присмехулни крясъци накацали по елшите край Тарн Ауелин.
Там погребал Берен бащините си кости, издигнал над гроба могила от тежки камъни и пред нея се заклел да отмъсти. Най-напред тръгнал по дирите на орките, що били погубили баща му, докато привечер открил лагера им край вировете на Ривил над Серехското мочурище и понеже бил опитен ловец, успял незабелязано да се промъкне до огъня. А там предводителят им се хвалел с подвизите си и размахвал ръката на Барахир, която бил отсякъл, за да докаже на Саурон, че задачата е изпълнена; и върху ръката блестял пръстенът на Фелагунд. Тогава Берен изскочил иззад скалата, съсякъл предводителя и като грабнал ръката с пръстена, избягал в нощта; навярно съдбата го закриляла защото слисаните орки стреляли напосоки и стрелите им се изгубили из гората.
Още четири години подир туй продължил Берен да броди из Дортонион като самотен боец; сприятелил се с птици и зверове и те му помагали, без да го издават на врага; от онова време престанал да яде месо и да убива каквато и да било жива твар, освен слугите на Моргот. Боял се от плен, но не и от гибел, а тъй като бил храбър и отчаян, избягнал и едното, и другото; и мълвата за неговите самотни подвизи се разнесла из цял Белерианд чак до Дориат. Накрая Моргот обявил награда за главата му и то не каква да е, а такава, каквато обещавал за самия Върховен крал на Нолдорите Фингон; орките обаче вместо да го търсят, бягали надалеч още щом чуели за него. Затова пратили по дирите му армия, оглавена от Саурон; и Саурон водел върколаци — хищни твари, в чиито тела бил вселил зли духове.
Зло изпълвало вече цялата онази област и всички чисти създания бягали от нея; накрая Берен се видял принуден да напусне Дортонион. Сред лютата снежна зима изоставил гроба на баща си и като се изкачил до най-високите върхове на Еред Горгорот, наричани още Планини на Ужаса, съзрял в далечината земите на Дориат. Там го обзел копнеж да слезе в Потайното кралство, где още не бил стъпвал човешки крак.
Страшен бил пътят на юг. Шеметно слизали надолу отвесните каменни стени на Еред Горгорот, а в подножията им тегнели сенки, изтъкани още преди да изгрее за пръв път Луната. По-нататък се простирали пущинаците на Дунгортеб, където магиите на Саурон се преплитали с могъществото на Мелиан и по ония места дебнели ужас и безумие. Там паяци от скверното потомство на Унголиант тъчели невидими мрежи, в които се заплитала всяка жива твар; и бродели на лов безшумни многооки чудовища, родени в дългия мрак преди да изгрее Слънцето. Нямало в тия злокобни земи храна за елфи и хора, защото всичко в тях било напоено със смърт. Онова пътешествие се брои сред най-великите подвизи на Берен, ала сам той никога не говорел за него и преживените ужаси; никой не знае как е намерил пътя и стигнал до границите на Дориат по пътеки, що не бил дръзвал да изброди ни човек, ни елф. И както била предрекла Мелиан, той минал през нейните лабиринти около кралството на Тингол; защото велика съдба го очаквала.
Баладата „Леитиан“ разказва, че Берен се дотътрил в Дориат прегърбен и побелял като грохнал старец, тъй страховити били премеждията по пътя. Но бродейки през една пълнолунна лятна нощ из гората Нелдорет, той се натъкнал на Лутиен, дъщерята на Тингол и Мелиан, докато танцувала по вечнозелената трева на ливадите край Есгалдуин. Тогава всички спомени за страданията го напуснали изведнъж и в душата му се вселила магия; защото Лутиен била най-прекрасна сред Чедата на Илуватар. Синя била нейната премяна като безоблачен небосвод, а очите й сиви като звездна привечер; наметалото й било обшито със златни цветя, а косата й черна като среднощна сянка. Като слънчев лъч по зелени листа, като ромон на бистри води, като звезден блясък над земните мъгли — такава била нейната величава прелест; а по лицето й сияела неземна светлина.
Ала тя бързо изчезнала от взора му; и онемял като омагьосан, той дълго се лутал да я дири из дебрите, по-плах и боязлив от горски звяр. В сърцето си я нарекъл Тинувиел, що на езика на Сивите елфи означава славей или дъщеря на здрача, понеже нямал друго име за нея. Наесен я виждал в далечината като вихрушка от жълти листа, а през зимата като звезда над хълмовете, но щом се опитвал да я догони, сякаш железни вериги сковавали нозете му.
През едно ранно утро в преддверието на пролетта Лутиен танцувала върху зелена могила; и изведнъж запяла. Нежна до болка била тази мелодия като гласа на чучулига, що излита от портите на нощта и разлива звънката си песен сред гаснещите звезди, виждайки слънцето отвъд стените на света; и песента на Лутиен разкъсала оковите на зимата, цветята изниквали от студената земя по нейните дири и замръзналите потоци бликвали отново.
Тогава Берен се освободил от безмълвната магия и я повикал с името Тинувиел; а горското ехо повторило неговия зов. Спряла тя изумена и не побягнала, когато Берен се приближил. Но щом го видяла, сбъднала се съдбата й да го обикне; ала въпреки туй тя се изплъзнала от ръцете му и изчезнала в блясъка
