на зората. А Берн рухнал в несвяст като убит от блаженство и скръб едновременно; и сънят го погълнал като мрачна бездна, а когато се събудил бил студен като камък, с опустошено и разбито сърце. Лутал се в мислите си като слепец, що дири с протегнати ръце да докосне изгубената светлина. Тъй започнал да плаща със страх и болка за съдбата, що му била предречена; а Лутиен станала част от тази съдба и макар да била безсмъртна, споделила неговата човешка участ, приемайки доброволно веригите на смъртта; и никой друг сред Елдарите не е познал по-тежки терзания от нейните.
Нямал вече надежда Берен и дълго седял сред мрака на душата си, ала внезапно тя отново дошла и в ония древни времена сред Потайното кралство положила ръка върху ръката му. Подир туй често идвала при него и през цялата пролет, та чак до лятото двамата се разхождали тайно из горските дебри; и макар да е кратко туй време, никои други Чеда на Илуватар не са изпитали тъй велика радост.
Но песнопоецът Даерон също бил влюбен в Лутиен, та съгледал нейните срещи с Берен и я издал на Тингол. Разгневил се тогава кралят, защото обичал Лутиен повече от всичко на света и я смятал за по- висша от най-благородните елфически принцове; а простосмъртните люде не благоволявал да вземе дори за слуги. Затуй с болка и недоумение се обърнал към Лутиен; тя обаче не му разкрила нищо преди да се закълне, че няма да погуби Берен или да го хвърли в тъмница. Подир туй кралят веднага пратил слугите си да заловят пришълеца и да му го доведат като злодей; но Лутиен ги изпреварила и сама довела Берен пред трона като почетен гост.
Пламнал от ярост Тингол, щом съгледал Берен; Мелиан обаче мълчала.
— Кой си ти — запитал кралят, — та идваш тук като крадец и дръзваш неканен да застанеш пред трона ми?
Но Берен бил занемял от страх пред блясъка на Менегрот и величието на Тингол. Затова отговорила Лутиен:
— Той е Берен, син Барахиров, владетел сред людете и могъщ враг на Моргот, а песни за славните му подвизи се пеят дори между елфите.
— Нека Берен сам да говори! — рекъл Тингол. — Що дириш тук, клетнико простосмъртни и за какво напусна собствената си страна, та да навлезеш в тази, която е забранена за такива като тебе? Ще ми изтъкнеш ли причина да удържа властта си и да не ти наложа най-сурово наказание заради твоята наглост и глупост?
Тогава Берен надигнал глава и погледът му срещнал очите на Лутиен, а отвъд нея съзрял лицето на Мелиан; и сякаш нейде отвън долетели слова на езика му. Страхът го напуснал, възродила се гордостта на най-древния човешки род и той отвърнал:
— Съдбата ме доведе, кралю, през такива заплахи, с каквито дори сред елфите малцина биха дръзнали да се преборят. И тук открих онова, що не съм дирил, но веднъж намерено, копнея да бъде мое навеки. Защото е по-скъпо от злато, сребро и камъни безценни. Нито скала, нито стомана, нито огньовете на Моргот, нито цялата мощ на елфическите кралства могат да ме откъснат от съкровището, което желая. Твоята щерка Лутиен е най-прекрасна от всички рожби на този свят.
В залата мигом настанала тишина, защото всички присъстващи занемели от изумление и боязливо се питали дали Берен няма да бъде погубен начаса. Ала Тингол бавно изрекъл:
— Смърт заслужават тия слова; и смърт незабавна щеше да те споходи, ако не бях дал прибързана клетва, за която сега съжалявам, просяко простосмъртни, що си обучен в царството на Моргот да се прокрадваш потайно като неговите съгледвачи и злодеи.
А Берен му отвърнал:
— Със смърт можеш да ме накажеш, била тя заслужена или не; ала не ще приема да ме наричаш ни просяк, ни съгледвач или злодей. Кълна се в пръстена на Фелагунд, който той подарил на баща ми Барахир сред бойните полета из далечния Север, че моят род не е заслужил подобни обиди от който и да било елф, та дори и да е крал.
Горди били тия слова и всички погледи се отправили към пръстена, когато вдигнал високо ръка и по нея проблеснали зелените скъпоценни камъни, изработени от Нолдорите във Валинор. Защото пръстенът имал формата на две змии с очи от изумруди и главите им се срещали под корона от златни цветя, които едната издигала, а другата поглъщала; това бил знакът на Финарфин и неговия род. Тогава Мелиан се привела към Тингол и шепнешком го посъветвала да усмири гнева си.
— Защото не от теб — рекла тя — ще бъде погубен Берен; волна е неговата съдба и надалече ще го отведе преди края, ала въпреки туй е преплетена с твоята участ. Опомни се!
Но Тингол мълчаливо погледнал Лутиен и в душата му се надигнали такива мисли: „Несретни люде, чеда на дребни владетели и недълговечни крале, нима такива като тях могат да посегнат към теб, без да заплатят с живота си?“. А после изрекъл сред гробовната тишина:
— Виждам пръстена, сине Барахиров, и разбирам, че си горд и се смяташ за достоен. Ала бащините подвизи, дори ако бяха сторени лично за мен, не ще ти помогнат да спечелиш дъщерята на Тингол и Мелиан. Слушай! Аз също копнея за съкровище, що не мога да имам. Защото скала, стомана и огньовете на Моргот отблъскват цялата мощ на елфическите кралства от безценния камък, който желая да притежавам. Чух те обаче да казваш, че не се боиш от подобни препятствия. Щом е тъй, върви! Донеси ми в десница Силмарил от Морготовата корона; и после, ако желае, Лутиен ще положи ръката си в твоята. Тогава ще получиш моето съкровище; и ме смятай за щедър, макар че в Силмарилите е обвързана цялата съдба на Арда.
С тези слова запечатал Тингол участта на Дориат и си навлякъл прокобата на Мандос. А ония, които ги чули, разбрали, че той иска да прати Берен на смърт, без да наруши своята клетва; знаели всички, че въпреки цялата си мощ преди разкъсването на Обсадата, Нолдорите не успели да зърнат дори отдалече сияйните Силмарили на Феанор. Защото те били вградени в Желязната корона и охранявани като най- скъпото съкровище на Ангбанд; а около тях имало Балрози, безброй мечове, здрави решетки, непристъпни стени и цялото мрачно могъщество на Моргот.
Но Берен само се разсмял.
— За евтини дреболии — рекъл той — продават елфическите крале своите дъщери — за лъскави камъчета и дрънкулки на древни майстори. Ала щом такава е твоята воля, Тингол, ще я изпълня. А когато отново се срещнем, в ръката си ще държа Силмарил от Желязната корона; защото тепърва ще чуеш отново за Берен, син Барахиров.
После той погледнал в очите на Мелиан, която мълчала; сбогувал се с Лутиен Тинувиел, поклонил се на Тингол и Мелиан, разбутал стражата и напуснал Менегрот, за да поеме по своя самотен път.
Едва тогава Мелиан рекла на Тингол:
— О, кралю, лукаво си го замислил. Но ако очите ми все още прозират в бъдното, зле ще е за теб както да се провали Берен в твоята мисия, така и да успее. Защото обричаш или себе си, или дъщеря си. А сега Дориат е обвързан към съдбините на далеч по-могъщо кралство.
Но Тингол отговорил:
— Не продавам нито на елфи, нито на хора ония, що любя и милея над всички земни съкровища. И ако имаше поне капчица надежда или опасение Берен да се завърне жив в Менегрот, нито миг повече не бих го оставил да крачи под слънцето, макар че съм дал клетва да го пощадя.
Ала Лутиен мълчала и от онзи миг вече не пропяла в Дориат. Злокобна тишина натегнала над горите и бавно се удължавали сенките в кралството на Тингол.
В баладата „Леитиан“ се разказва, че Берен минал безпрепятствено през Дориат и накрая стигнал до местността около Здрачните езера и Сирионските мочурища; и като напуснал Тинголовите земи, изкачил се по хълмовете над Сирионските водопади, където реката изчезвала под земята с оглушителен грохот. Оттам погледнал на запад и през мъглата от водни капки, що обгръщала тия възвишения, съзрял между Сирион и Нарог да се разстила Талат Дирнен, сиреч Охраняваната равнина; а в далечината отвъд нея смътно различил платата Таур-ен-Фарот да се извисяват над Нарготронд. И понеже бил отчаян, без надежда и ясна цел, отправил се нататък.
Над цялата тази равнина елфите от Нарготронд неуморно бдели на стража; всички хълмове по нейните граници били увенчани със скрити укрепления, а из горите и полята потайно бродели отряди от най-умели стрелци. Точни и смъртоносни били техните стрели и нито една жива твар не можела да мине пряко волята им. Тъй че не след дълго Берен бил открит и над главата му надвиснала гибел. Но като знаел каква заплаха
