Ужас обзел тогава Берен и Лутиен, та побягнали презглава и без да променят облика си, защото не искали нищо друго, освен още веднъж да зърнат светлината на белия ден. Никой не ги спрял по пътя и никой не ги преследвал, но Портата се оказала преградена, понеже Кархарот се бил събудил от дрямка и стоял гневно възправен пред прага на Ангбанд. Още преди да усетят, той ги забелязал и се хвърлил насреща им както тичали.
Лутиен била изнурена и нямала нито сили, нито време да обуздае вълка. Но Берен изскочил пред нея и вдигнал Силмарила високо в десницата си. Кархарот спрял и за миг се изплашил.
— Махни се и бягай надалеч! — извикал Берен. — Защото този огън ще изпепели и теб, и всички зли твари.
И той размахал Силмарила пред очите на вълка.
Ала Кархарот погледнал без страх свещения камък и алчният дух в него пламнал като пожар; и като зинал внезапно, той отхапал китката на Берен. Същия миг в утробата му избухнал страховит пламък и Силмарилът опърлил прокълнатата му плът. С див вой побягнал Кархарот и скалните стени около Портата прокънтели от страдалческия му рев. Тъй страшен бил станал в своята лудост, че всички изчадия на Моргот из тая долина или по пътищата към нея избягали надалеч; защото той разкъсвал всичко живо пред себе си и се носел в свиреп бяг из северните земи, готов да унищожи целия свят. От всички бедствия, що сполетели Белерианд преди да рухне Ангбанд, безумието на Кархарот било най-страшното; защото в утробата му се таяло могъществото на Силмарила.
А Берен лежал в несвяст пред страховитата Порта и смъртта се прокрадвала към него, защото зъбите на вълка били покрити с отрова. Лутиен с устни изцедила отровата и напрегнала сетни сили, за да излекува жестоката рана. Но зад нея от дълбините на Ангбанд се надигнала яростна глъчка. Пълчищата на Моргот се събуждали.
Тъй изглеждало, че походът за Силмарила ще завърши с гибел и отчаяние; ала в онзи час над стените на долината се появили три могъщи птици, устремени на север с криле по-бързи от вятъра. Сред всички живи твари се била разнесла мълвата за пътешествията и бедите на Берен, а Хуан сам бил помолил зверове и птици да бъдат нащрек и да му помагат. Високо над царството Морготово се реели Торондор и неговите поданици, та като видели безумието на Вълка и тежката участ на Берен, устремно литнали надолу тъкмо в мига, когато цялата мощ на Ангбанд се отърсвала от оковите на съня.
Вдигнали те Лутиен и Берен над земята и ги отнесли в облаците. Под тях изведнъж отекнали гръмотевици, мълнии литнали към небето и планините се разтресли. Тангородрим избълвал пламъци и пушек, огнени светкавици избухнали на всички страни и опустошително се стоварили над равнините; и Нолдорите в Хитлум изтръпнали от страх. Но Торондор се носел високо над земята по необятните небесни друмища, где слънцето грее по цял ден незасенчено и нощем луната броди сред гроздове ярки звезди. Тъй прелетели вихрено над Дор-ну-Фауглит и Таур-ну-Фуин, докато накрая достигнали потайната долина Тумладен. Ни облак, ни мъгла имало над нея този ден и като погледнала надолу, Лутиен съзряла далече под себе си като бял блясък върху зелен скъпоценен камък сиянието на прекрасния Гондолин, където живеел Тургон. Заридала, защото си мислела, че Берен е обречен на гибел; той не отварял очи, не изричал нито дума и подир туй не помнел нищичко от полета. Най-сетне орлите ги спуснали край границите на Дориат — в същата долина, от която се бил измъкнал крадешком отчаяният Берен, оставяйки Лутиен да спи.
Там ги оставили орлите и се завърнали към своите небесни чертози над върховете на Крисаегрим; а при Лутиен дотичал Хуан и двамата се погрижили за Берен както предния път, когато го наранил Куруфин. Ала тази рана била жестока и отровна. Дълго лежал Берен и духът му блуждаел по мрачните предели на смъртта, терзан от вечна тревога, що го преследвала от сън в сън. И когато вече надеждите им гаснели, той изведнъж се събудил и зърнал над себе си небе през листата; а под листата чул как до него тихо и бавно пее Лутиен Тинувиел. Отново била настанала пролет.
От тогава Берен бил наречен Ерхамион, що означава Едноръкия; и страданието завинаги се запечатало върху лицето му. Но накрая обичта на Лутиен го върнала към живота и когато се изправил на крака, двамата отново тръгнали да бродят из горите. Не бързали да напуснат това място, защото им се струвало прекрасно. Лутиен искала вечно да скита из дебрите, забравяйки и дом, и род, и славата на елфическите кралства, а Берен за известно време бил доволен да крачи до нея; не можел обаче да забрави своята клетва да се завърне в Менегрот, а и не искал да отнеме докрай Лутиен от баща й Тингол. Защото почитал човешките закони и смятал, че е опасно без крайна нужда да се погазва бащината воля; освен туй му се струвало недостойно царствената и прелестна Лутиен вечно да живее из горите като най-дивите ловци от човешкия род — без дом, без почести и красиви вещи, на каквито са се наслаждавали всички елдарски принцеси. Затова след време убедил Лутиен да оставят зад гърба си тия диви земи и я повел към нейния дом в Дориат. Тъй повелявала общата им съдба.
Тежки дни били настанали за Дориат. Безмълвна скръб налегнала всички откакто изчезнала Лутиен. Дълго я дирили, ала без успех. Разказват, че по онова време кралският песнопоец Даерон напуснал страната и повече не го видели. Именно той творял музика за песните и танците на Лутиен преди Берен да се появи в Дориат; обичал я и влагал в мелодиите своята мисъл за нея. Тъй станал най-велик сред всички елфически песнопойци източно от Морето, та го ценели дори повече от Маглор, син Феаноров. Но докато отчаяно търсел Лутиен, той се залутал по незнайни пътеки, минал отвъд планините и стигнал до източните области на Средната земя, където край мрачните реки дълги години пял скръбни песни за Тинголовата щерка Лутиен, най-прекрасна от всички живи създания.
По онова време Тингол отново разкрил сърцето си за Мелиан; ала сега тя се въздържала от съвети и казвала, че съдбата, която сам си бил навлякъл, трябва да стигне до своя край, затуй не му остава нищо друго, освен да чака. Тингол обаче узнал, че Лутиен броди нейде далече от Дориат, защото както вече бе казано, получил тайно послание от Келегорм, че Фелагунд и Берен са мъртви, а Лутиен се намира в Нарготронд и Келегорм желае да я вземе за жена. Разгневил се тогава Тингол и пратил съгледвачи, възнамерявайки да нападне Нарготронд; така научил, че Лутиен пак е избягала, а Келегорм и Куруфин са прокудени от Нарготронд. Тогава се разколебал, понеже нямал достатъчно сила за война срещу седемте синове на Феанор; пратил обаче вестоносци в Химринг с молба за помощ в издирването на Лутиен, тъй като Келегорм нито я върнал при баща й, нито съумял да я опази.
Но в северните покрайнини на кралството неговите вестоносци ненадейно се сблъскали с нова заплаха: набегът на Ангбандския вълк Кархарот. В своята лудост звярът свирепо бягал на юг и като прекосил гората Таур-ну-Фуин откъм източния й край, слязъл надолу покрай течението на Есгалдуин като унищожителен пожар. Нищо не можело да го удържи и даже мощта на Мелиан по границите не го възпряла; защото напред го тласкала самата съдба и могъществото на Силмарила, който носел в утробата си с цената на страшни мъки. Тъй нахълтал в неосквернените дотогава дъбрави на Дориат и всичко живо побягнало с ужас пред него. От цялата група вестоносци само старшият кралски пълководец Маблунг успял да се спаси, за да отнесе на Тингол страшната новина.
Тъкмо в този мрачен час Берен и Лутиен се завърнали тичешком от западните области и вестта за идването им се носела пред тях като радостна музика, полетяла с крилете на вятъра към натъжени стопани на мрачни домове. Накрая стигнали до портите на Менегрот следвани от огромна тълпа. Тогава Берен въвел Лутиен пред трона на баща й Тингол; и кралят смаяно погледнал Берен, когото смятал за мъртъв; не изпитвал топли чувства към госта си заради бедите, които се стоварили върху Дориат. Берен обаче коленичил пред него и казал:
— Връщам се, както бях дал дума. Дойдох да поискам обещаното.
А Тингол запитал:
— Какво стана с клетвата, която ми даде.
— Изпълних я — отвърнал Берен. — Силмарилът е в десницата ми.
Тогава Тингол рекъл:
— Покажи ми го.
А Берен протегнал лявата си ръка и бавно разтворил пръсти, но дланта му била празна. После вдигнал сакатата дясна ръка и от онзи час се нарекъл с името Камлост, що означава Празната десница.
Тогава Тингол омекнал; и Берен седнал пред трона от лявата страна, а Лутиен отдясно и двамата разказали цялата история на своя Поход, докато всички придворни слушали с изумление. И на Тингол му се сторило, че този човек не е като другите простосмъртни люде, а по-скоро прилича на най-великите владетели в цяла Арда и никога не е имало тъй силно чувство като неговата обич към Лутиен; усетил още,
