Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

Моргот бил изпратил навън основната си армия, която чакала дотогава и Фингон бил отблъснат от крепостта с тежки загуби.

А на четвъртия ден от войната сред равнината Анфауглит започнало сражението, наречено Нирнает Арноедиад, що означава Неизброими сълзи, защото нито една песен или предание не може да побере цялата му скръб. Армията на Фингон отстъпила отвъд пясъците и в последните й редици загинал Халдир, вожд на Халадините; заедно с него паднали повечето му бойци и Бретилският лес напразно ги чакал да се завърнат. Привечер на петия ден, докато още били далече от Еред Ветрин, орките обкръжили хитлумската армия и нападали до зазоряване, стягайки обръча все по-плътно. На сутринта у бойците се зародила надежда, когато дочули роговете на Тургон, който наближавал с армията от Гондолин; защото по-голямата част от тази армия била разположена на юг да охранява Сирионския проход и Тургон удържал бойците си от прибързани атаки. Сега бързал да се притече на помощ на брат си; а Гондолиндримите били могъщи и облечени в ризници, та редиците им сияели като стоманена река под слънчевите лъчи.

Една фаланга от кралската гвардия разкъсала обръча на орките и Тургон с меч в ръка си пробил път до своя брат; и разказват, че радостна била насред жестоката битка срещата между Тургон и Хурин, който стоял неотстъпно до Фингон. Все повече се разгаряла надеждата в сърцата на елфите; тъкмо тогава, в третия час на утрото, отекнали роговете на Маедрос, който най-сетне идвал от изток и знамената на Феаноровите синове се развели зад гърба на неприятеля. Някои казват, че дори и тогава Елдарите са могли да спечелят сражението, стига само всичките им армии да са се били достойно; защото орките трепнали, щурмът им секнал и мнозина вече се готвели да побягнат. Но точно когато предните отряди на Маедрос налитали върху орките, Моргот хвърлил в боя последните си сили, като опразнил Ангбанд докрай. Към Анфауглит се задали върколаци, вълкоездачи, Балрози и дракони, предвождани от своя прародител Глаурунг. Страховита мощ бил придобил Великия червей, както го наричали, та елфи и хора рухвали пред него като покосена трева; нахлул той между армиите на Маедрос и Фингон и ги разпръснал в различни посоки.

Ала ни чрез вълци, ни чрез Балрози или дракони щял Моргот да постигне своето, ако не била измяната на людете. В онзи час се разкрили козните на Улфанг. Мнозина бойци от изтока се обърнали и побягнали, понеже сърцата им били изпълнени с лъжи и страхове; но синовете на Улфанг изведнъж се прехвърлили към Моргот, нападнали в гръб Феаноровите синове и сред настаналата суматоха се устремили към знамето на Маедрос. Не им било писано да спечелят обещаната от Моргот награда, защото Маглор съсякъл водача на измяната Улдор Проклети, а синовете на Бор повалили Улфаст и Улварт, преди сами да паднат пронизани. Но се задали нови отряди от зли люде, които Улдор бил събрал и държал укрити из източните хълмове, та армията на Маедрос не издържала удара от три страни, разпръснала се и побягнала напосоки. Съдбата обаче запазила Феаноровите синове и макар че всички били ранени, нито един от тях не загинал, понеже останали заедно, събрали около себе си последните Нолдори и Наугрими и тъй си пробили изход от обръча, за да избягат на изток към далечния връх Долмед.

От цялата източна армия най-дълго устояли джуджетата от Белегост и тъй си спечелили всеобща почит. Защото Наугримите били по-издръжливи на огън от елфите и хората, а освен туй имали обичая по време на битка да носят грозни маски, за да плашат врага; тъкмо тези маски им помогнали да устоят срещу драконите. Ако не били те, Глаурунг със своята челяд щял да изпепели последните оцелели Нолдори. Но Наугримите го обкръжили в обръч и дори неговата могъща броня не била сигурна защита против ударите на тежките им топори; а когато побеснелият Глаурунг се обърнал, та повалил и стъпкал Азагал, тогавашния владетел на Белегост, умиращото джудже с последни сили забило кинжал в търбуха му и тъй жестоко го наранило, че избягал от полесражението, а слисаните чудовища от Ангбанд го последвали вкупом. Тогава джуджетата вдигнали тялото на Азагал и го отнесли; бавно крачели те подир носилката и с дълбоки гласове пеели погребална песен по обичая на своя народ, без повече да обръщат внимание на враговете; и никой не посмял да ги нападне.

Но в сражението на запад против Фингон и Тургон връхлетяла вража сила три пъти по-многобройна от бойците, що им оставали. Дошъл бил самият Готмог, предводител на Балрозите и върховен военачалник на Ангбанд; като черен клин се забил той между елфическите отряди около крал Фингон и отблъснал Тургон и Хурин към Серехското мочурище. После се нахвърлил срещу Фингон. Зловеща била тая битка. Накрая Фингон останал сам сред телата на мъртвата си гвардия; и храбро се сражавал с Готмог чак докато друг Балрог го обвил изотзад с огнения си бич. Тогава Готмог го съсякъл с черния си топор и бял пламък избухнал над разцепения шлем на Фингон. Тъй паднал върховният крал на всички Нолдори; и враговете го смазали в праха с боздуганите си, а синьо-сребристото му знаме стъпкали в локвата от негова кръв.

Сражението било загубено; ала Хурин, Хуор и последните оцелели от Хадоровия род все още стояли неотстъпно до Тургон и пълчищата на Моргот не успявали да превземат Сирионския проход. Тогава Хурин рекъл на Тургон:

— Бягай сега, господарю, додето още е време! Защото в теб се таи последната надежда на Елдарите и докато съществува Гондолин, Моргот не ще се отърве от страха в сърцето си.

Но Тургон отвърнал:

— Вече не ще се съхрани дълго тайната на Гондолин; а бъде ли открит, той е обречен да падне.

Хуор обаче се намесил и казал:

— И все пак ако Гондолин устои още малко, от твоя род ще разцъфти надежда за елфи и хора. Това ще ти кажа, господарю, защото го виждам с очите на обречения: макар че се разделяме тук завинаги и повече не ще зърна белите стени на твоя град, от теб и от мен ще се роди нова звезда. Сбогом!

А Маеглин, сестриният син на Тургон, който стоял наблизо, чул тия слова и вече не ги забравил; но тогава не казал ни дума.

Послушал Тургон съвета на Хурин и Хуор, сбрал оредялата армия на Гондолин и последните оцелели от бойците на Фингон и слязъл надолу покрай Сирион; а двамата му военачалници Ектелион и Глорфиндел го охранявали отдясно и отляво, тъй че нито един враг не успял да се промъкне покрай тях. Но людете от Дор-ломин останали последни да отбраняват отстъплението, както сами пожелали Хурин и Хуор; защото дълбоко в сърцата си те не искали да напуснат северните земи и след като не можели да отвоюват домовете си, решили да се бият докрай. Тъй двамина от човешкия род изкупили предателството на Улдор; и от всички ратни подвизи на прадедите човешки във войската на Елдарите, с най-велика слава се помни последният бой на мъжете от Дор-ломин.

Тъй Тургон, охраняван от Хурин и Хуор, си пробил с боеве път на юг, слязъл надолу покрай Сирион и се спасил; сетне изчезнал сред планините, където взорът на Моргот не можел да го открие. А двамата братя свикали около себе си последните люде от Хадоровия род и крачка по крачка се оттеглили отвъд Серехското мочурище, додето преминали потока Ривил. Там спрели и повече не отстъпили.

Тогава всички пълчища на Ангбанд бясно налетели насреща им, запълнили потока със собствените си трупове и минали по тях, та обкръжили последните бойци от Хитлум както прииждащ прилив сключва обръч около гранитна скала. Когато слънцето клоняло към залеза на шестия ден, Хуор рухнал с отровна стрела в окото и всички доблестни мъже от Хадоровия род паднали мъртви около него; а орките отсекли главите им и под кървавите лъчи на залеза ги струпали на грамада като безценна плячка.

Последен от всички останал Хурин. Като видял, че е сам, той захвърлил щита и размахал секирата с две ръце; и в песните се разказва, че секирата му димяла и тлеела от черната кръв на троловете около Готмог, а подир всеки повален враг Хурин надавал вик:

— Ауре ентулува! Пак ще настане ден!

Седемдесет пъти извикал; ала накрая го заловили жив, както бил заповядал Моргот, защото дори и отсечени, ръцете на орките продължавали да го стискат; а на мястото на убитите идвали нови и нови, докато го затрупали под телата си. Тогава Готмог оковал пленника и със злобни насмешки го помъкнал към Ангбанд.

Тъй завършила битката Нирнает Арноедиад в часа, когато слънцето потъвало зад морето. Нощ паднала над Хитлум и откъм Запада налетяла свирепа буря.

Голямо било тържеството на Моргот и замислите му се сбъднали тъкмо тъй, както най-много желаел; защото хората се възправили срещу своите събратя, изменили на Елдарите и всели страх и омраза между ония, що трябвало да са обединени срещу общия враг. От онзи ден охладнели сърцата на елфите към всички люде, освен Трите рода на Едаините.