Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

Севера и Тингол не пожелал да прати други. Тогава Турин бил обзет от страх за майка си и сестра си, та с натежала душа се явил пред краля и помолил за меч и ризница; надянал Драконовия шлем на Дор-ломин, тръгнал да се сражава по границите на Дориат и станал боен другар на Белег Куталион.

А когато отминали още три години, Турин се завърнал за малко в Менегрот; но тъй като идвал от пущинака, бил чорлав и облечен с вехти, протрити дрехи. А в Дориат имало един високопоставен кралски съветник от племето на Нандорите; името му било Саерос. Той отдавна завиждал на Турин за почестите, които му се полагали като на кралски син; и щом седнал срещу него на трапезата, побързал да му се подиграе с думите:

— Ако мъжете от Хитлум изглеждат тъй диви и грозни, то какви ли ще да са жените по ония земи? Да не би да търчат из горите като безсловесни твари, облечени само с косите си?

Пламнал от гняв Турин, та запокитил един бокал по Саерос и го наранил зле.

На следващия ден Саерос причакал Турин, докато потеглял от Менегрот обратно към границите; но Турин победил в схватката, смъкнал одеждите на присмехулника и го подгонил гол като див звяр из гората. Обзет от ужас бягал Саерос напосоки, додето накрая паднал в една клисура и загинал върху скала сред потока. Но случайни минувачи видели какво станало и между тях бил Маблунг, който предложил на Турин да се завърне с него в Менегрот и да помоли краля за прошка и правосъдие. Ала Турин вече се смятал за престъпник и се боял, че ще го затворят, затова отхвърлил съвета на Маблунг и избягал; и като минал през Пояса на Мелиан, достигнал горите западно от Сирион. Там се присъединил към отряд от най-бездомните и отчаяни люде, каквито се срещали в ония мрачни дни; бродели те из пущинака и нападали всеки, който се изпречел на пътя им, бил той елф, човек или орк.

Но когато станалото се разчуло и било проучено от краля, Тингол простил на Турин, понеже разбрал, че е бил предизвикан. По онова време Белег Крепколък се завърнал от северните предели и дошъл в Менегрот при краля; и Тингол му рекъл:

— Скръбен съм, Куталион; защото приех Хуриновия наследник като собствен син и такъв би трябвало да остане навеки, освен ако сам Хурин се завърне от сенките да си го поиска. Не желая да се говори, че Турин е бил несправедливо прокуден из пущинака и с радост ще го приема обратно; защото го обичах от все сърце.

А Белег отговорил:

— Ще търся Турин додето го намеря и ако мога, ще го доведа в Менегрот; защото аз също го обичам.

После Белег тръгнал от Менегрот и през безброй опасности търсил на длъж и шир из Белерианд вести за Турин, ала всичко било напразно.

А Турин след като дълго живял сред разбойниците, накрая станал техен главатар; нарекъл се Неитан, що означава онеправдан. Гонени и боязливи като зверове, живеели те из гористите местности южно от Теиглин; но когато изминала година след бягството на Турин от Дориат, една нощ Белег минал покрай тяхното скривалище. Случило се тъй, че по онова време Турин не бил в лагера; а разбойниците хванали Белег, завързали го и му приготвили люта смърт, понеже се бояли, че може да е съгледвач на дориатския крал. Но Турин като се завърнал и видял какво е станало, бил обзет от разкаяние за всички злини и беззакония; тогава освободил Белег, подновил старата дружба и се зарекъл занапред да не убива и граби никого, освен слугите на Ангбанд.

Белег му разказал за прошката на крал Тингол и с всякакви слова се опитал да го убеди, че вече може да се завърне в Дориат, като изтъквал колко много се нуждаят от неговата сила и доблест по северните предели на кралството.

— Напоследък — рекъл той — орките са открили как да слизат от Таур-ну-Фуин; сега градят път през Анахския проход.

— Не помня такова нещо — отвърнал Турин.

— Защото досега не сме ходили тъй далече от нашите граници — казал Белег. — Но ти си виждал в далечината върховете на Крисаегрим и източно от тях мрачните склонове на Горгорот. Анах се намира помежду им, над планинските извори на Миндеб; тежък и опасен е пътят, ала вече мнозина врагове идват по него и хората от Бретилския лес се боят, че Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка. Там е нашето място.

Но горделивият Турин отхвърлил прошката на краля и с никакви слова не успял Белег да го разубеди. Турин от своя страна увещавал Белег да остане в земите западно от Сирион; но Белег не пожелал и отвърнал:

— Виждам, че си упорит и непреклонен, Турин. Ала сега идва мой ред. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.

На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.

— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.

Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:

— Ти рече да те търся в Димбар. Аз пък ти казвам: дири ме на Амон Руд. Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.

След това се разделили като приятели, но и двамата били печални.

Когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разказал всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:

— Какво повече иска от мен Турин?

— Ако ми разрешиш, господарю — рекъл Белег, — аз ще го пазя и напътствам както мога; тогава никой няма да каже, че елфите хвърлят обещанията си на вятъра. А и не искам да видя как славната му доблест се похабява из пущинаците.

Тогава Тингол му разрешил да постъпи както намери за добре и добавил:

— Белег Куталион! С много подвизи си заслужил моята благодарност; и не на последно място стои това, че намери приемния ми син. На раздяла искай каквото желаеш и нищо не ще ти откажа.

— Щом е тъй, ще помоля за добър меч — казал Белег, понеже орките напоследък идват на тълпи, та само лък не е достатъчен, а сегашният ми меч не се справя с техните ризници.

— Избирай измежду всичко в моите оръжейници — отвърнал Тингол, — стига само да не е собственият ми меч Аранрут.

Тогава Белег избрал Англахел; мощен бил този меч и носел името си от туй, че бил изкован от небесно желязо, що паднало някога като пламтяща звезда; острието му лесно прорязвало всяко земно желязо. В цялата Средна земя имало само още един като него. За онзи меч не ще стане дума в нашия разказ, макар че същият майстор го изковал от същата руда; и този майстор бил Еол Мрачния елф, който взел за жена Тургоновата сестра Аредел. Макар и неохотно, някога той бил дал Англахел на Тингол като залог срещу разрешението да живее в Нан Елмот; другия меч, наречен Ангуирел, запазил за себе си, докато го откраднал синът му Маеглин.

Но когато Тингол протегнал дръжката на Англахел към Белег, Мелиан погледнала острието и казала:

— Зло има в този меч. Мрачната душа на ковача все още живее в него. Няма да обича той онзи, комуто служи; а и няма да остане при теб задълго.

— Както и да е, ще си служа с него додето мога — отвърнал Белег.

— От мен пък ще получиш друг дар, Куталион — рекла Мелиан, — та да помага из пущинака на теб и онези, които те съпровождат.

И му дала запас от лембас — прочутия хляб на елфите-пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас. С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се е случвало подобно нещо.

С тия дарове Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари. Тогава орките били отблъснати от Димбар и Англахел се възрадвал, че най-сетне е