Недовършени предания

проучвал свитъците и книгите в Минас Тирит.

322

Бел.7: Що се отнася до „по-светската“ политика на власт и военна сила, Исенгард бил отлично разположен като ключ към Роханския пролом. Там се намирала слабата точка в отбраната на Запада, особено след упадъка на Гондор. През пролома можели тайно да преминават вражески съгледвачи и вестоносци, а дори и цели войски, както в предишни епохи. Съветът, изглежда, не е усещал това, тъй като вече дълги години над всичко ставащо в Исенгард тегнела най-строга тайна. Използването, а може би и специалното отглеждане на орки оставало неизвестно, но сигурно е започнало не по-рано от 2990 година. Оркските войски вероятно не са били използвани извън територията на Исенгард преди нападението срещу Рохан. Ако Съветът е знаел всичко това, то естествено веднага би се разкрило, че Саруман е преминал на страната на злото. (Бележка на автора.)

323

Бел.8: Денетор явно е разбрал за догадките и подозренията на Гандалф, при което проявил едновременно гняв и насмешка. Заслужават внимание думите му при срещата с Гандалф в Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 1): „за тия дела вече знам колкото ми е нужно, преди да връхлети ударът от Изтока“, а още по-многозначителни са следващите му думи: „Да, казват, че Камъните са изчезнали, ала и до днес властелините на Гондор са по-зорки от простолюдието и получават вести отвсякъде“. Съвсем отделно от палантирите Денетор е бил надарен с изключителна духовна мощ и умеел светкавично да разчита скритото зад лица и думи, но освен това може би наистина е зърнал чрез Анорския камък видения от събитията в Рохан и Исенгард. (Бележка на автора.)

324

Бел.9: Заслужава внимание откъсът от „Двете кули“ (книга 4, глава 5), в който Фарамир (роден през 2983 г.) си спомня, че е виждал Гандалф в Минас Тирит като дете и по-късно още два-три пъти; споменава също така, че вълшебникът е идвал поради интереса си към древните летописи. Последното посещение трябва да е било през 3017 г., когато Гандалф открил свитъка на Исилдур. (Бележка на автора.)

325

Бел.10: Това е отправка към думите на Гандалф пред Перегрин („Двете кули“, книга 3, глава 11): „Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини?“.

326

Бел.11: Става дума за твърдението на Гандалф след гибелта на Денетор в „Двете кули“ (книга 5, края на глава 7). Баща ми бе решил (при съставянето на настоящия текст) да поправи израза „не дръзваше да го използва“ на „не би дръзнал да го използва“, обаче тази поправка (вероятно по недоглеждане) не бе включена в преработеното издание. Виж бележката за палантирите в Увода към първа част.

327

Бел.12: Торонгил („Звезден орел“) било тайното име, под което Арагорн служил в Гондор на Ектелион Втори; виж „Властелинът на Пръстените“, Приложение А („Наместниците“).

328

Бел.13: Използването на палантирите представлявало тежко душевно натоварване, особено у хората от по-късни времена, които не били обучени за подобна задача, тъй че не причината за Денеторовата „суровост“ се крие не само в тревогите, но и в изтощението. Вероятно съпругата му е открила това преди другите, което е допринесло за нейното нещастие и ранната й смърт. (Бележка на автора.)

329

Бел.14: Една неадресирана бележка в полето на ръкописа отбелязва, че волята на Саруман „била подкопана от лична гордост и жажда за власт. Това идвало от неговото изучаване на Пръстените, тъй като в своето високомерие той вярвал, че може да ги използва, чиято и воля да се изпречи на пътя му. След като в сърцето му вече нямало вярност към кауза или приятели, той се оказал уязвим за могъществото на чуждата воля, за заплахите и демонстрацията на сила“. А трябва да добавим, че и самият той не е имал право да ползва Ортанкския камък.

330

Бел.15: През 1998 година умира гондорския Наместник Пелендур. „След времето на Пелендур Наместничеството станало наследствено като кралската власт и се предавало от баща на син или най- близък потомък.“ „Властелинът на Пръстените“, Приложение А („Наместниците“).

331

Бел.16: В Арнор случаят бил по-различен. По закон Камъните принадлежали на краля (който обикновено използвал Камъка от Ануминас); но кралството се разделило и започнали спорове за престола. Кралете на Артедаините, чиито претенции без съмнение са били единствено основателни, имали специално назначен пазител в Амон Сул, където Камъкът се смятал за главният от северните палантири понеже бил най-голям и най-мощен, затова именно чрез него най-често се осъществявала връзката с Гондор. След като Ангмар унищожил Амон Сул през 1409 година, двата Камъка били преместени във Форност, където живеел кралят на Артедаините. Те изчезнали при корабокрушението на Арведуи, след което не останал представител с пряка или наследена власт да ги използва. В Севера се съхранил само Елендилският камък върху Емин Бераид, но той имал особени свойства и не служел за разговори. Наследственото право да го използва несъмнено се е падало на „Исилдуровия наследник“ — всепризнатия вожд на Дунеданците и потомък на Арведуи. Но не се знае дали някой от тях, включително и Арагорн, е поглеждал някога в Камъка с желание да съзре изгубения Запад. Този Камък и кулата, в която се съхранявал, били поддържани и пазени от Кирдан и елфите в Линдон. (Бележка на автора.)

В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се казва, че палантирът от Емин Бераид „не бил като другите и не влизал в съгласие с тях; той гледал единствено към Морето. Елендил сторил това, за да гледа нататък с «прав поглед» и да вижда Ересеа и изчезналия Запад; но извитите морета вече навеки закривали Нуменор“. За Елендил и неговите видения на Ересеа чрез палантира от Емин Бераид е казано и в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 378): „казват, че понякога виждал в далечината кулата на Авалоне да се извисява над Ересеа, където е бил и си остава до днес Камъкът повелител“. Интересно е, че в настоящия текст не се споменава за Камък повелител.

332