Недовършени предания

на моретата72. Върху „Еамбар“ бил Домът на Дръзновените и там съхранявали описанията на храбрите си пътешествия73; защото Тар-Менелдур не одобрявал начинанията на своя син и не желаел да слуша разкази за неговите пътувания, смятайки, че чрез тях се зараждат кълновете на недоволство и стремеж за овладяване на чужди земи.

По онова време Алдарион се отчуждил от баща си и престанал да говори открито за своите планове и копнежи; ала кралица Алмариан подкрепяла сина си във всяко негово начинание и Менелдур го оставял да върши каквото желае, макар и не твърде охотно. Защото растял броят на Дръзновените, растяла и човешката почит към тях, та ги нарекли Уинендили, сиреч Любимци на Уинен; и вече дори за краля не било лесно да упрекне или възпре техния Капитан в каквото и да било. Все по-големи и мощни ставали нуменорските кораби в ония дни, додето накрая вече нямало пречка да извършват далечни плавания с многоброен екипаж и тежък товар; и Алдарион задълго оставал далеч от Нуменор. Тар-Менелдур вечно възпирал сина си и наложил възбрана над изсичането на дървета за корабостроителниците; затуй Алдарион замислил да подири дървен материал от Средната земя и да изгради там пристанище за поправка на своите кораби. При тия пътешествия покрай бреговете гледал той с изумление към вековните дъбрави; и в устието на онази река, която Нуменорците нарекли Гватир, сиреч Река на Сянката, създал Винялонде, що означава Ново пристанище74.

Ала когато отминали почти осемстотин години от началото на Втората епоха, Тар-Менелдур повелил на сина си да остане в Нуменор и временно да прекрати пътешествията на изток; защото желаел да провъзгласи Алдарион за кралски наследник, както било според обичая след навършването на тази възраст. Тогава Менелдур и синът му сложили край на разприте и помежду им настанал мир; на своя стотен рожден ден, сред всенародна радост и пиршества, Алдарион бил обявен за кралски наследник и получил от баща си титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища. За празненствата в Арменелос пристигнал от западните области някой си Берегар, а с него дошла и дъщеря му Ерендис. Кралица Алмариан забелязала нейната хубост, каквато рядко се срещала в Нуменор; защото по потекло Берегар бил от Беоровия род, макар и не пряк потомък на Елрос като кралете, затуй Ерендис била тъмнокоса, изящна, стройна и имала ясносиви очи както всички от този род75. А Ерендис видяла Алдарион да минава край нея и тъй се прехласнала по неговата красота и доблест, че вече не забелязвала нищо друго. По-късно тя влязла в свитата на кралицата и си спечелила благосклонност от краля; ала рядко виждала Алдарион, който по онова време много се грижел за горите, та в бъдните дни да не липсва дървен материал. Не след дълго мореплавателите от Гилдията на Дръзновените станали неспокойни, тъй като вече не се задоволявали да плават само на кратки пътешествия с неопитни капитани; и шест години след като бил обявен за кралски наследник, Алдарион решил отново да отплава към Средната земя. Твърде неохотно дал разрешението си кралят, тъй като синът му вечно отказвал да се засели в Нуменор и да си подири съпруга; щом настанала пролет, Алдарион вдигнал платна. Ала когато отишъл да каже сбогом на майка си, зърнал в нейната свита Ерендис; и като видял хубостта й, усетил каква сила се таи в нея.

Рекла тогаз Алмариан:

— Алдарион, сине мой, трябва ли пак да потегляш? Няма ли що да те удържи в тази най-прекрасна земя на света?

— Не още — отвърнал той, — ала в Арменелос се срещат красоти, каквито човек не би открил нийде другаде, дори и по земите на Елдарите. Но морякът има две души и вечно воюва със себе си; а копнежът по морето все още ме държи в плен.

Повярвала Ерендис, че тия слова са отправени и към нея; и оттогава отдала всецяло сърцето си на Алдарион, макар и без голяма надежда. В ония дни нямало нито закон, нито обичай кралският наследник да си дири съпруга единствено сред потомството на Елрос Тар-Миниатур; Ерендис обаче смятала, че Алдарион стои твърде високо над нея. И все пак от онзи миг насетне не погледнала с благосклонност нито един мъж, а всеки поклонник пропъждала.

Седем години отминали, преди Алдарион да се завърне с товар от златна и сребърна руда; и разправил на баща си за своите подвизи и пътешествия. Но Менелдур му рекъл:

— Да бе стоял тук, до мен, повече щеше да ме зарадваш, отколкото с каквито и да било вести и дарове от Мрачните земи. Туй е дар, достоен за търговци и мореплаватели, ала не и за един кралски наследник. Що да сторя със златото и среброто, освен да ги употребявам от горделивост там, гдето други метали биха ми свършили същата работа? Не от тях се нуждае кралският дом, а от мъж, що знае и обича тая страна и народа, над който един ден ще властва.

— Та нима не изучавам людете всеки ден? — запитал Алдарион. — Знам да ги водя и управлявам както желая.

— Само някои люде, що са съгласни с теб — отвърнал кралят. — В Нуменор има и жени почти колкото са мъжете; а освен майка ти, коя друга можеш да водиш както желаеш и какво знаеш за тях? И все пак един ден трябва да си намериш съпруга.

— Да, един ден! — рекъл Алдарион. — Ала не преди да се наложи; а може би и по-късно, ако ли някой опита да ме подтикне към женитба. Други, по-срочни дела ме чакат и към тях съм насочил ума си. „Студен е животът на моряшката съпруга“, тъй казва пословицата; а онзи моряк, що има една-единствена цел и не се обвързва с брега, стига по-надалеч и по-добре знае как да се бори с морето.

— По-надалеч не означава по-плодотворно — рекъл Менелдур. — А и ти не се „бориш с морето“, сине мой. Забрави ли, че Едаините живеят тук по благата воля на Западните властелини, че Уинен е благосклонна към нас и Осе удържа своето буйство? Корабите ни са под закрила и не само твоите ръце ги насочват по пътя. Затуй не бъди горделив, та да не отблъснеш благата воля; и не си въобразявай, че тя ще се разпростре над ония, що рискуват без нужда по канарите на чужди брегове и по земите на мрачни люде.

— Защо ни е тогаз тая закрила над нашите кораби — отвърнал Алдарион, — щом не ще плават към далечни брегове и не ще дирят невиждани гледки?

Повече не проговорил за тия дела пред баща си, ала задълго оставал на „Еамбар“ заедно с други Дръзновени и почнал строежа на нов кораб, по-голям от всички, градени дотогава; нарекъл го „Паларан“, що означава „Скиталец“. Ала вече често се срещал с Ерендис (а затуй допринасяла кралицата); и кралят като узнал, малко се разтревожил, макар да не бил недоволен.

— По-разумно и милосърдно би било да изцелим Алдарион от страстта към пътешествия — рекъл той, — преди да е завоювал сърцето на която и да било жена.

— Та как другояче ще го изцелиш, освен чрез обич? — възразила кралицата.

— Ерендис още е млада — рекъл Менелдур.

Но Алмариан отвърнала:

— Родът на Ерендис не е тъй дълголетен като потомците на Елрос; а сърцето й вече е завоювано76.

И когато бил построен огромният кораб „Паларан“, Алдарион пожелал да отплава отново. Разгневил се тогаз Менелдур, макар че по настояване на кралицата не прибягнал към кралската власт, за да го удържи. Тук трябва да споменем за един обичай: когато нуменорски кораб потеглял през Великото море към Средната земя, някоя жена, най-често сродница на капитана, закрепвала върху носа му Зелената вейка на завръщането; а вейката се отсичала от дървото ойолайре, що означава „вечно лято“ — туй дърво им били подарили Елдарите77, като заръчали да кичат с него корабите си в знак на дружба с Осе и Уинен. Листата му били вечнозелени, лъскави и благоуханни; и най-добре растяло под соления морски вятър. Но Менелдур забранил на кралицата и сестрите на Алдарион да отнесат вейка от ойолайре в Ромена, където бил закотвен „Паларан“, като рекъл, че не ще благослови сина си, понеже потегля против неговата воля; а като чул за това, Алдарион продумал:

— Щом трябва да тръгна без вейка и благословия, то така и ще сторя.

Наскърбила се тогава кралицата; ала Ерендис й рекла:

— Тариния, ако отсечеш вейка от елфическото дърво, с твое разрешение ще я отнеса до пристанището; защото на мен кралят не е забранил.

Моряците смятали за зла поличба капитанът да потегли така; ала когато всичко било готово и вече се